Образователен портал,теми,реферати,лекции

Трета глава

 

По-нататък под обяснителна психология ще разбираме извеждането на фактите, дадени във вътрешния опит, в умишленото изпитание, в изучаването на другите хора и в историческата действителност, от ограничен брой елементи, добити чрез анализ. Под елемент се разбира всяка съставна част на психологическото основание, служеща за обяснение на душевните явления. По този начин причинната връзка на душевните процеси по принцип:е causa aequat effectum, или закон за асоциацията, е също такъв елемент за изграждането на обяснителната психология, какъвто е и допускането на безсъзнателни представи или използуването им. Така, първият признак на обяснителната психология, както са смятали още Волф и Вайц, е нейният синтетически и конструктивен ход. Тя извежда всички намиращи се във вътрешния опит и неговите разширения факти от ограничен брой еднозначно определени елементи. Възникването на това конструктивно направление в психологията исторически е свързано с конструктивния дух на великото естествознание на ХVII век: Декарт и неговата школа, а също и Спиноза и Лайбниц, конструират съотношенията между телесните и душевните процеси, изхождайки от хипотезите и приемайки за предпоставка пълната прозрачност на това отношение. След това Лайбниц пръв, като че ли прониквайки зад спуснатата завеса на даден душевен живот, започва да конструира както влиянието, оказвано върху съзнателния ход на мисълта от благоприятни връзки на душевния живот, така и възпроизвеждането на представи. Той прави това чрез спомагателни понятия, измислени от него в допълнение към онова, което е дадено, - принципът на постоянство и обусловената от него непрекъснатост в различието на степените на състояния на съзнанието, нагоре от безкрайно малките степени на съзнателност - са били такъв род спомагателни понятия и връзката, в която те са се намирали с неговите математически и метафизични открития, може лесно да се установи. И материализмът изхожда от същото конструктивно направление на ума, постулиращо, че то може чрез допълнителни и спомагателни понятия да извиси даденото в душевния живот до напълно прозаична разбираемост. Нещо повече, някои характерни черти на конструктивната психология от ХVII и началото на ХVIII в., продължаващи да оказват своето действие и до днес, също така се обуславят от характера на съзнание на конструктивната тенденция. Проследявайки тези отношения, можем да доловим историческата обусловеност на конструктивната психология: в нея се изразява проявяващата се във всички области на знанието мощ на методите и основните понятия на естествознанието; оттук тя би могла да бъде подложена и на историческа критика. Ограниченият брой еднозначно определени елементи, от които трябва да бъдат конструируеми всички явления на душевния живот - такъв следователно е капиталът, с който оперира обяснителната психология. Обаче произходът на този капитал може да бъде различен. В този момент предишните школи по психология се различават от сегашните. Ако предишната психология до Херберт, Дробиш и Лотце извежда все още известна част от тези елементи от метафизиката, съвременната психология - това е учението за душата без душа - получава елементите за своите синтези само от анализа на психичните явления в тяхната връзка с физиологичните факти. По този начин строгото провеждане на съвременната обяснителна психологическа система се състои от анализ, черпещ съставните елементи от душевните явления, и синтез или конструкция, съставяща от тях явления от душевния живот и по този начин доказваща своята пълнота. Съвкупността и отношението на тези елементи образуват хипотеза, с чиято помощ се обясняват душевните явления. Така методът на обясняващия психолог е съвършено същият, като метода, който използува естествоизпитателят в своята област. Това сходство на двата метода още повече се увеличава от факта, че в наши дни благодарение на забележителните успехи експериментът става спомагателно средство на психологията в много нейни отрасли. Това сходство би се увеличило още повече и по-нататък, ако поне един опит за приложение на количествените определения не само във външните разклонения на психологията, но също така и вътре в самата нея, можеше да се окаже успешен.За включването на някаква система в обяснителната психология, разбира се, няма значение в какъв ред ще бъдат въвеждани тези елементи. Важно е само обяснителната психология да работи с капитал, състоящ се от ограничен брой еднозначни елементи. С помощта на този признак може да се покаже само относно някои от най-значителните психологически трудове от наши дни, че те принадлежат към това обяснително направление на психологията; същевременно, изхождайки от този признак, може да се изяснят най-главните течения на съвременната обяснителна психология. Както е известно, имайки своите предшественици в лицето на Хюм (1739-1740) и Хартли (1746), английската психология намира своето първо свързано изложение в големия труд на Джеймс Мил "Анализ на явленията на човешкия дух”. В основата на този труд е заложена хипотезата, че целият душевен живот в най-висшите си направления с причинна необходимост се развива от прости, сетивни елементи, в среда, в която действуват законите на асоциацията. Доказателственият метод на тази обяснителна психология се състои в разчленяване и съставяне, в доказване на това, че набелязаните елементи в достатъчна степен обясняват висшите процеси на душевния живот. Синът на Джеймс Мил, наследил неговата мисъл, Джон Стюарт Мил, описва в своята "Логика” метода на психология като взаимодействие на индуктивното намиране на елементите и синтетичното им изпитание - в пълно съгласие с метода, прилагам от неговия баща. Но той вече по-силно акцентира на мисълта за логическата ценност на определено средство на мислене, оказало се необходимо за психологиите на бащата и сина Мил. Той предполага наличието на своего рода психическа химия; ако простите идеи или чувства се съединяват, те могат да предизвикат за вътрешното възприятие състояние, което е просто и същевременно качествено различно от предизвикалите го фактори. Законите за живота на духа са сравними понякога с механичните, а понякога и с химическите закони. Когато в ума си взаимодействуват много впечатления и представи, понякога е уместен процес, нелишен от сходство с химичното съединение. Когато впечатленията са били изпитани в съединение толкова често, че всяко от тях лесно и бързо извиква цялата група, тези идеи понякога се сливат помежду си и вече не изглеждат като няколко, а само като една идея; както седемте цвята в призмата, които бързо се сменят пред очите, създават впечатление за бял цвят. Ясно е, че допускането на такова твърде общо и размито положение, което по странен начин контрастира с точността на действителните природни закони, трябва изключително много да облекчи задачата на обясняващия психолог. Защото то прикрива недостига на извеждането. То позволява да се придържаме да някои регулярни предшествуващи и да запълваме с помощта на психическата химия пропуските между тях и следващото състояние. Но същевременно степента на убедителност, характерна за тази конструкция и нейните резултати, която и без това е незначителна, се снижава до нулата. В Англия над тази психологическа школа се извисява Херберт Спенсър. През 1855 г. за първи път се появяват двата тома на неговата "Психология” и успяват да окажат голямо влияние върху европейската психологическа мисъл. Методът на този труд се е отличавал доста от метода, прилаган от бащата и сина Мил. Спенсър не само че използува естественонаучния метод подобно на посочените двама автори, но, в хармония с Кант той отива по-нататък, подчинявайки психичните явления на реалната връзка на физическите явления и с това психологията - на естествознанието. При това той обосновава психологията на общата биология. В последната той прокарва понятията за приспособяване на живите същества към собствената си среда, за еволюцията на целия органичен свят и паралелизма на процесите в нервната система с вътрешните или душевните процеси. По този начин той интерпретира вътрешното състояние и връзката между тях чрез изучаването на нервната система, сравнителното разглеждане на външните организации в животинския свят и проследява приспособяването към външния свят. Така отново в обяснителната психология дедуктивно се въвеждат определени елементи на обяснението, точно както е било при Волф, Херберт и Лотце. Само с тази разлика, че по-рано те са били въвеждани от метафизиката, а сега - в съответствие с изменилото се време, от общото естествознание. Но и при тези нови условия трудът на Спенсър остава обяснителна психология.Дори в смисъл на външен ред тази психология се дели на две части, първата от които чрез конвертиращи заключения извежда връзката на хипотезите от изучаването на нервната система, от сравнителния обзор на животинското царство и от вътрешния опит, докато втората поставя тези хипотези в основата на обяснителния метод само с тази разлика, че Спенсър не изнася този метод извън пределите на човешкия интелект. Обяснението на емоционалните състояния му се е струвало неизпълнимо. "Ако искаме да обясним нещо чрез отделянето на отделните части и изследването на начините на съединяване на последните помежду им, това трябва да бъде нещо действително състоящо се от различни и по определен начин свързани помежду си части. Ако пък имаме работа с предмет, който макар и очевидно да е съставен, но чиито разнообразни елементи са така смесени и слети помежду си, че не се поддават поотделно на точно разчленяване, трябва веднага да допуснем, че опитът за анализ, дори и да не остане напълно безплоден, ще доведе само до съмнителни и недостатъчни изводи. Това противополагане наистина съществува между формите на съзнание, които различаваме като интелектуални и емоционални.” В тази връзка при Спенсър се появяват и по-нататъшните прийоми на обяснителната психология. Той пренася от външното развитие на животинското царство във вътрешното принципа на нарастващата диференциация на частите и функциите, а после тяхното интегриране, т.е. възстановяването на по-високи и по-фини връзки между тези диференциращи функции, като за обясняване на проблемите, които индивидуалната психология категорично не е била в състояние да реши, той използува преди всичко проблема за априорния произход - този принцип на развитие, който действува в целия животински свят. След това от строежа на нервната система, на нейните нервни клетки и съединителни нервни влакна той изяснява разчленяването на душевния живот, на неговите елементи и съществуващите между тях отношения. Накрая там, където в психологическата връзка има празнини, въз основа на хипотезата за психофизичния паралелизъм може да бъде включена физиологичната връзка. Очевидно, обяснителната психология на Спенсър в много точки се доближава до жизнеността на душевната връзка повече, отколкото това е било постигнато от школата на бащата и сина Мил. Включването в естествознанието също така придава на връзката на хипотезите по-здрава основа и по-голяма авторитетност. Но подобно включване с помощта на учението за психофизическия паралелизъм превръща обусловената по такъв начин обяснителна психология в дело на една научна партия?. То й придава оттенък на изтънчен материализъм. За юриста или историка на литературата подобна психология е не здрава основа, а опасност. Цялото по-късно развитие показва доколко този скрит материализъм на обяснителната психология, учреден от Спенсър, е повлиял разлагащо върху политическата икономия, углавното право, учението за държавата. Що се отнася до самото психологическо изчисление, доколкото то оперира с вътрешните възприятия, благодарение на въвеждането на новата хипотеза то все пак става още по-малко достоверно. Тази обяснителна психология на Спенсъровото направление неудържимо се разпространява също така и във Франция и Германия. Тя неведнъж се е свързвала с материализма. Последният във всичките си нюанси е обяснителна психология. Всяка теория, поставяща в основата връзката на физическите процеси и само включваща в тях психичните факти, е материализъм. Психологията на най-големите френски научни писатели от миналото поколение се е проявявала под влиянието на материализма; но най-силно тя е била обусловена именно от възгледите на Спенсър. Първият откъс от "Психология” на Спенсър е бил публикуван от него още през 1853 година, преди излизането от печат на целия труд (1855), и негов предмет е било изследването на основите на нашия интелект. През 1870 година се появява главният философски труд на Иполит Тен за човешкия интелект.[4] Той се базира предимно на Спенсър, ползувайки обаче работите на двамата Мил. Спенсър сам пише следното по повод разпространението на своите психологически мисли: "Във Франция г-н Тен намира случай да придаде на някои от тях по-широка известност в своя труд De l’Intelligence”. Но и от своя страна Тен прибавя някои неща към методите на обяснителната психология. По това време във Франция се е отдавало предпочитание на изследването на аномалиите в психичния свят и е съществувала склонност да се прилагат явления, събрани и интерпретирани от психиатри, невропатолози, екстрасенси и криминалисти при изучаване на законите на душевния живот. Учението за родството между гениалността и лудостта е чисто френска измислица; както всичко френско, и тя имала голям успех в Италия. Тен е първият обяснителен психолог, да отдаде това разширяване на методите на психологията, чрез изучаването на аномалиите в душевните явления, за благото на истинската психология. Тук не е необходимо подробно да се спираме на странната хипотеза, която той при тези условия присъединява към допусканията на обяснителната психология, тъй като тя не е придобила обширно действие: "С помощта на възприятията и на цели групи образи природата създава вътре в нас, по определени закони, призраци, които смятаме за външни предмети, и при това в повечето случаи дори не се заблуждаваме, тъй като съответствуващите им външни предмети наистина съществуват. Външните възприятия са само истински халюцинации.” Затова по-общ интерес заслужава наблюдението над съдбоносното влияние, което тази теория е оказала върху историческите трудове на Тен. Както едностранчивата обяснителна психология на двамата Мил във висша степен оказва вредно влияние върху големите исторически таланти на Грот и Бокъл, така и философът Тен, който превръща всички ни в непрекъснато халоциниращи хора, успява да внуши на историка Тен неговото изображение на Шекспир и неговото разбиране на френската революция като своего рода масово безумие. Към Тен по-късно се присъединява Рибо. В това време в Германия Хербарт развива системата на обяснителната психология, завладяла университетските катедри, особено в Австрия и Саксония. Изключителното й значение за успехите на обяснителната психология е в това, че тя строго научно се отнася към методичните изисквания, изразяващи се в задачата да се дава обяснение по образа на естествените науки. Ако обяснителната психология трябва да направи разбираема цялата връзка на душевните процеси без изключение, то в основата й трябва да бъде положена предпоставката на детерминизма. Но изхождайки от тази предпоставка, тя може да се надява на преодоляване на затрудненията, свързани с непостоянството на психичните процеси, на техните индивидуални различия и тесни рамки на наблюдение само ако подобно на физическите науки се окаже в състояние да въведе количествените определения в своите обяснителни изчисления. Тогава и тя ще може да придаде на законите по-точна формулировка, тогава ще може да възникне механиката на душевния живот. Макар че Хербарт не успява да постигне това в своите трудове, Фехнер продължава работата в тази насока. Използувайки опитите на Ернст Хенрих Вебер, той установява количественото съотношение между увеличението на силата на сетивните дразнители и нарастването на силата на усещанията. И също толкова важно за въвеждане на измерването и изчислението в областта на психофизиката и психиката се оказва това, че в изследванията си той развива методите на минималните изменения, средните степени, средните грешки, правилните и неправилните случаи. Но и от още една гледна точка количественото разглеждане си обезпечава достъп до душевните процеси. Като сравнява определянията на времето, дадени от различни астрономи при изучаване на едно и също явление, немският астроном Бесел открива персоналните различия между тези учени. Времето на преминаване на светилото през меридиана се определя различно от различните наблюдатели, което е предизвикано от разликата в продължителността на времето, нужно във всеки даден случай сетивното възприятие да се осъществи и да бъде регистрирано. Астрономите и биолозите обръщат внимание на изключителното психологическо значение на този факт. Правят се опити, чиято цел е да се измери времето, нужно за извършването на различни психични процеси. Предвид на това, че тези работи са се представяли в същото време като психофизически и психологически опити, те действуват по посока на експерименталната психология заедно с великите анализи на нашите зрителни и слухови възприятия, с които особено Хелмхолц прокарва за експеримента напълно нов път към душевния живот. По този начин благодарение на това в Германия с помощта на развитието на психофизическия и психологическия експеримента методическите средства на обяснителната психология изключително се разширяват. Това е процес, обезпечил на Германия, като се започне от 60-те години на нашето столетие, неоспоримо господство в психологическата наука. С въвеждането на експеримента могъществото на обяснителната психология на първо време изключително нараства. Пред нея се откриват безкрайни перспективи. Благодарение на въвеждането на опитния метод и количественото определение обяснителното учение за душата е можело, по образеца на естествознанието, да придобие здрава основа в експериментално обезпечените и изразени на езика на числата закономерни отношения. Но в този решителен момент става нещо, обратно на очакванията на ентусиазираните привърженици на експерименталния метод. В областта на психофизиката опитът довежда до изключително ценно разчленяване на сетивното възприятие у човека. Той се оказва необходимото оръжие на психолога за съставянето на точно описание на някои вътрешни психични явления, като теснотата на съзнанието, скоростта на душевните процеси, факторите на паметта и сетивата за време и, разбира се, е изглеждало така, като че ли умението и търпението на експериментаторите ще им дадат възможност да се сдобият с опорна точка за създаването на опити също и при изучаването на други вътрешнопсихични съотношения. Но въпреки това опитният метод не довежда до познание на законите във вътрешната област на психиката. Така той се оказва изключително полезен за описанието и анализа, но и до днес той не оправдава надеждите, възлагани на него от обяснителната психология. При тези обстоятелства в съвременната немска психология се наблюдават две забележителни явления по отношение прилагането на обяснителния метод. Едната влиятелна школа категорично отива по-нататък по пътя на подчиняване на психологията на познаването на природата с помощта на хипотезата за паралелизма на физиологичните и психичните процеси[5] основа на обяснителната психология е следният постулат: нито един психически феномен без съпътствуващ го физически. Така в жизненото протичане редовете физиологически процеси и съпровождащите ги психични явления си съответствуват един на друг. Физиологичният ред образува завършена, непрекъсната и необходима връзка. Обратно, психичните изменения, каквито те попадат във вътрешното възприятие, не могат да бъдат обединени в такъв род връзка. Какъв начин на действия произтича оттук за привърженика на обяснителната психология? Той трябва да пренеси необходимата връзка, която намира във физическия ред, върху психичния ред. По-точно неговата задача се определя по следния начин: "Да разложи съвкупността от съдържания на съзнанието на техните елементи, да установи законите на съединяване на тези елементи, а също така техните отделни съединения и после за всяко елементарно психично съдържание по емпиричен път да открие съпътствуващата го физиологична възбуда, за да може с помощта на причинно обяснимите съсъществуване и последователност на тези физиологични възбуждания косвено да обясни неподдаващите се на чисто психологическо обяснение закони на съединяването и самите съединения на отделните психични съдържания.” С това обаче се обявява банкрутът на самостоятелната обяснителна психология. Въпросите й преминават в ръцете на физиологията. На разпореждане на естествоизпитателя, занимаващ се с психология, преминават доста обширни спомагателни средства за тълкуване на психичните факти. Там, където във вътрешния опит между условията и действието няма равенство, трябва само да се вмъкнат междинни физиологични членове, които нямат психичен еквивалент. С тяхна помощ лесно може да бъде обяснено това, което в едно такова явление, каквото е волевото действие, не се поддава на обяснение чрез приетите психически обяснителни елементи. Но ходът на експерименталното изследване същевременно води до още един изключително забележителен поврат. Вилхелм Вундт, първият от всички психолози, ограничил съвкупността на експерименталната психология в качеството на особен отрасъл на знанието, създал за нея институт с огромен размах, от който тръгва най-силният тласък за систематична работа над експерименталната психология, Вундт, пръв свързал в едно в своя учебник изводите на експерименталната психология, в по-нататъшното протичане на своите широкообхватни експериментални наблюдения сам се оказва принуден да премине към такова разбиране на душевния живот, което напуска господствуващата до този момент гледна точка в психологията. "Когато - казва той - за първи път се доближих до психологическите проблеми, споделях общия, естествен за физиолога, предразсъдък, че образуването на сетивните възприятие е изключително в резултат на физиологичните свойства на нашите сетивни органи. Чрез дейността на зрителните сетива аз преди всичко се научих да разбирам акта на творческия синтез, станал постепенно за мен проводник, с чиято помощ от развитието на висшите функции на фантазията и ума започнах да извличам психологичното разбиране, за което предишната психология не ми оказваше никаква помощ.”Сега той определя принципа на паралелизъм по-точно в смисъл, че "психофизическият паралелизъм може да бъде приложим само спрямо тези елементарни психични процеси, с които именно единствено се извършват паралелно определено ограничени двигателни процеси, а не към които и да било сложни продукти от духовния живот, получени само в резултат на духовното формиране на сетивния материал и съвсем не към общите интелектуални сили, от които се извеждат тези продукти”. ("Душата на човека и животното”, 2 изд, ср. също и за психичната причинност и принципа на психичния паралелизъм). Впоследствие той се отказва и от прилагането на закона за causa aequat effectum по отношение на духовния свят; той признава факта за съществуването на творческия синтез; "под това понятие аз разбирам факта, че благодарение на своите причинни взаимодействия и предизвикваните от тях последствия психичните елементи пораждат съединения, които макар и да могат да бъдат психологически обяснени от техните компоненти, все пак не по-малко притежават и нови качествени свойства, които не са се съдържали преди това в съставните елементи, като трябва да отбележим, че с тези нови свойства са свързани специфични, несрещащи се в елементите определения на съединенията от страна на тяхната ценност. Тъй като психичният синтез във всички тези случаи поражда нещо ново, аз го наричам творчески”; противоположно на закона за постоянството на физичната енергия, според Вундт, в "сцеплението на творческите синтези, образуващо прогресивен ред на развитие”, се съдържа "принципът на нарастване на духовната енергия” (ibid.). Джеймс в своята "Психология” и Зигварт в новите глави на своята "Логика”, където говорят за метода на психологията и препоръчват развитието на описателната психология, подчертават свободата и творчеството в душевния живот още по-категорично, отколкото Вундт. От силата, с която това движение се развива, обяснителната и конструктивната психология трябва да губят от своето влияние. Първият признак на обяснителната психология се изразява в това, че тя прави изводи от ограничен брой еднозначни обяснителни елементи. В съвременната психология това обуславя и втория признак, а именно, че съединяването на тези обяснителни елементи има само хипотетичен характер. Това обстоятелство се признава още от Вайц. Когато погледнем хода на развитие на обяснителната психология, особено бие на очи постоянното увеличение броя на обяснителните елементи и прийоми. Това естествено произлиза от стремежа по възможност да се приближи хипотезата до жизнеността на душевния процес. Но едновременно с това като следствие на този стремеж се явява също и постоянното нарастване на хипотетичния характер на обяснителната психология. Колкото повече се натрупват елементи и прийоми на обяснение, толкова повече се понижава ценността на тяхното изпитание върху явленията. Особено прийомите на психическата химия и допълването на психичните редове с междинни физиологични звена, които не са представени във вътрешния опит, откриват за обяснението простора на неограничените възможности. С това се разбива основното ядро на обяснителния метод - изпитанието на хипотетичните обяснителни елементи върху самите явления.