Образователен портал,теми,реферати,лекции

Вилхелм Дилтай

Първа глава

 

Задачата на психологическото обосноваване на науките за духа Обяснителната психология, която в наши дни привлича такава голяма част от вниманието и на която се посвещава толкова много време и труд, установява системата от причинна връзка, предявяваща претенция да направи разбираеми всички явления от душевния живот. Тя иска да обясни структурата на душевния свят с неговите съставни части, сили и закони така, както химията или физиката обясняват строежа на телесния свят. Особено ярки представители на тази обяснителна психология са привържениците на асоциативната психология - Хербарт, Спенсър, Тен, които са изразители на различни форми на материализма. Разликата между обяснителните и описателните науки, на която тук се основаваме, съответствува на обичайната словоупотреба. Под обяснителна наука трябва да се разбира всяко подчинение на която и да било област от явленията на причинната връзка с помощта на ограничен брой еднозначно определяеми елементи, т.е. съставни части на връзката. Това понятие е идеалът на подобна наука, образуван предимно под влиянието на развитието на атомистичната физика. Следователно обяснителната психология се стреми да подчини явленията от душевния живот на някаква причинна връзка с помощта на ограничен брой еднозначно определяеми елементи. Ако всяко учение за душата се стреми да осъзнае причинните съотношения в душевния живот, то отличителен белег на обяснителната психология е нейното убеждение, че е възможно да се изведе напълно законно и ясно познание на душевните явления от ограничен брой еднозначно определяеми елементи. Наименованието конструктивна психология би било още по-точно и ярко нейно наименование. Същевременно това наименование би отделило и подчертало великата историческа връзка, към която тя се отнася. Обяснителната психология може да достигне целта си единствено чрез свързването на хипотези. Понятието за хипотеза може да бъде разглеждано по различен начин. Преди всичко с името хипотеза може да бъде обозначено всяко едно заключение, което допълва с помощта на индукцията съвкупността от онова, което е достигнато по опитен път. Съдържащият се в едно такова заключение краен извод от своя страна съдържа в себе си очакване, което се простира от областта на даденото, а така и на не-даденото. Психологичните изложения от всякакъв род съдържат в себе си подобни допълнителни заключения като нещо разбиращо се от само себе си. Аз дори не съм в състояние да отнеса спомена към предишното впечатление без такъв род заключение. Би било просто неразумно да се мъчим да изключим от психологията хипотетичните съставни части; и би било несправедливо да виним обяснителната психология за тяхната употреба, тъй като описателната психология точно така не би могла да мине без тях. Но в областта на естествените науки понятието на хипотеза получава развитие в по-определен смисъл въз основа на дадените в познанието на природата условия. Тъй като на чувствата са дадени само съсъществуване и последователност без причинна връзка между едновременно или последователно, причинната връзка в нашето разбиране на природата възниква само по пътя на допълнението. По този начин хипотезата е необходимо спомагателно средство на прогресиращото познание на природата. Ако, както обикновено става, няколко хипотези изглеждат еднакво възможни, задачата е по пътя на развиването на произтичащите от тях следствия и сравняването на последните с фактите едната хипотеза да бъде доказана, а останалите - изключени. Силата на естествените науки е в това, че в лицето на математиката и експеримента те притежават спомагателни средства, които придават на посочения метод висша степен на точност и достоверност. Най-значимият и показателен пример за начина, по който хипотезата преминава в областта на постоянното владение на науката, може да бъде хипотезата на Коперник за въртенето на Земята около собствената й ос в продължение на 24 часа без 4 минути и за едновременното й постъпателно движение около Слънцето за 365 1/4 слънчеви дни, хипотеза, развита и обоснована от Кеплер, Галилей, Нютон и други, и станала теория, която не подлежи на по-нататъшни съмнения. Друг известен пример за нарастването на вероятността на хипотезата до степен, когато повече не е необходимо да се взимат под внимание други възможности, е обяснението на светлинните явления чрез хипотезата за колебанията в противоположност на хипотезата за еманацията. Въпросът за момента, в който лежащата в основата на естествено-научната теория хипотеза достига чрез проверката на произтичащите от нея изводи върху факти от действителността и във връзка с общото познаване на природата такава степен на вероятност, че може да бъде отхвърлено названието хипотеза, естествено е безсмислен и същевременно неразрешим. Има един обикновен признак, чрез който различавам хипотезите в обширната област на положенията, основани на заключения. Дори някое заключение да е в състояние да изведе явлението или кръга от явления в подходяща за тях връзка, съгласуваща се с всички известни факти и признати теория, ако не изключва други възможности за обяснение, тогава, разбира се, имаме работа с хипотеза. Ако този признак е налице, подобно положение има хипотетичен характер. Но дори и при липсата на този признак, дори там, където противоположни хипотези не е имало или не са били утвърждавани, все пак остава открит въпросът дали положението, основано на индуктивни заключения, няма хипотетичен характер. Защото в края на краищата не разполагаме с безусловен признак, с чиято помощ при всички състояния бихме могли да отличим естественонаучните положения, намерили окончателна формулировка за вечни времена, от тези положения, които изразяват връзката между явленията само относно даденото състояние на нашите знания за тези явления. Между най-висшата степен на вероятност, която може да бъде постигната от индуктивно обоснованата теория, и аподиктичността, свойствена за математическите основни съотношения, винаги лежи пропаст, през която е невъзможно да бъде прехвърлен мост. Не са само числените съотношения тези, които имат такъв аподиктически характер; както и да е бил образуван нашият пространствен образ, паметта за този процес се е изличила от съзнанието ни; този образ просто не съществува; можем във всяко място от пространството да си представим едни и същи основни съотношения, напълно независимо от мястото, в което те са възникнали. Геометрията е анализ на този напълно независим от съществуването на отделните предмети пространствен образ. В този смисъл хипотезите имат решаващо значение не само като определен стадий при възникването на естествено-научните теории; не може да се предвиди по какъв начин, дори при най-голямо увеличение на степента на вероятността на нашето обяснение на природата, хипотетичният характер на това обяснение може някога напълно да изчезне. Естествено-научните ни убеждения изобщо не се разколебават от това. Когато Лаплас въвежда теорията на вероятността при разглеждането на индуктивните заключения, този метод на изчисление е бил разпространен и върху степента на достоверност на нашето познание за природата. Това изтръгва почвата изпод краката на онзи, който би искал да използва хипотетичния характер на нашето обяснение на природата за интересите както на безплодния скептицизъм, така и на подчинения на богословието мистицизъм. Но тъй като обяснителната психология в областта на душевния живот пренася метода на естественонаучното образуване на хипотезите, благодарение на което онова, което е дадено, се допълва от присъединяването на причинната връзка, възниква въпросът правомерно ли е подобно пренасяне. Трябва да се докаже, че в обяснителната психология това пренасяне определено е уместно и да се посочат гледните точки, при които възниква възражения срещу него; и едното, и другото тук са засегнати само бегло, защото в цялото ни по-нататъшно изложение ще има преки или косвени съображения по този повод. Преди всичко ще установим факта, че в основата на всяка обяснителна психология лежи комбинация от хипотези, които несъмнено се отличават с горепосочения признак, тъй като не са в състояние да изключат други възможности. Срещу всяка подобна система от хипотези се противопоставят десетки други. В тази област се води борба на всички срещу всички, не по-малко бурна от тази, която се води на полетата на метафизиката. Засега никъде, дори и на най-далечния хоризонт, не се вижда нищо, което би могло да постави решителен край на борбата. Наистина обяснителната психология се утешава с мисълта за времената, когато положението на химията и физиката не е било с нищо по-добро от това, но какви неизмерими преимущества пред нея притежават тези науки във вид на устойчивост на обектите, възможност свободно да използуват експеримента, измеримостта на пространствения свят! Освен това и неразрешимостта на метафизичния проблем за отношението на духовния свят към телесния пречи на точното провеждане на достоверно причинно познание в тази област. Затова никой не е в състояние да предскаже дали някога борбата на хипотезите в обяснителната психология ще приключи и кога именно това може да стане. И така, ако искаме да достигнем пълно причинно познание, ще потънем в дълбокото море на хипотезите, за които дори не се предвижда възможността за проверка чрез психични факти. Най-влиятелните направления на психологията ясно показват това. Така например хипотеза от този род е учението и свеждането на всички явления на съзнанието до атомообразно представени елементи, които си въздействуват един на друг по определени закони. Също такава хипотеза е и имащото претенции за причинно обяснение конструиране на всички душевни явления с помощта на два класа усещания и чувства, като на имащото такова огромно значение за нашето съзнание и за живота ни желание се отделя място като на вторично явление. С помощта само на хипотезите висшите душевни процеси се свеждат до асоциациите. Само по пътя на хипотезите самосъзнанието се извежда от психичните елементи и процесите, извършващи се между тях. Не разполагаме с нищо друго освен с хипотези относно причинните процеси, благодарение на които лично придобитият душевен комплекс непрестанно влияе, така могъщо и загадъчно, на нашите съзнателни процеси на ... и желание. Хипотези, навсякъде само хипотези! И то не като подчинени съставни части, които поотделно влизат в хода на научното мислене - както видяхме, в качеството си на такива те са неизбежни, - а хипотези, които като елементи на психологичното причинно обяснение трябва да направят възможно извеждането на всички душевни явления и да намерят в тях своето потвърждение. Обикновено представителите на обяснителната психология се позовават на естествените науки за обосновката на това толкова обширно прилагане на хипотезите. Но още тук, в самото начало на нашето изследване, ние заявяваме настояването на науките за духа на право за самостоятелно определяне на методите, съответствуващи на техния предмет. Науките за духа трябва, изхождайки от най-общите понятия на учението за метода и изпитвайки ги на своите особени обекти, да стигнат до определени методи и принципи в собствената си област точно както са направили това естествените науки. Няма да бъдем истински ученици на великите естественонаучни мислители с това, че пренасяме откритите от тях методи в нашата област, а с това, че нашето познание ще бъде приложено към природата на нашия предмет и че по отношение на него ще постъпим така, както те са постъпили по отношение на своето. Natura parendo vincitur. Като най-първо отличие на науките за духа от естествените науки е това, че при последните фактите се дават отвън, с помощта на сетивата, като единични феномени, докато за науките за духа те непосредствено произлизат отвътре, като реалност и като някаква жива връзка. Оттук следва, че в естествените науки връзката между природните явления може да бъде дадена само чрез допълващи заключения, с помощта на редица хипотези. За науките за духа, обратно, произтича последствието,че в тяхната област в основата винаги лежи връзката на душевния живот като първоначално дадено. Природата се обяснява, а душевният живот се постига. Във вътрешния опит са дадени също така процесите на въздействие, връзките в едно цяло на функциите като отделни членове на душевния живот. Тук преживяваният комплекс е първичен, различаването на неговите отделни членове вече е дело на това, което следва. С това се обуславя твърде голямата разлика на методите, с чиято помощ изучаваме душевния живот, историята и обществото от онези, с които постигаме познание за природата. От посочената разлика за разглеждания тук въпрос произлиза изводът, че в областта на психологията хипотезите по никакъв начин не могат да имат ролята, която им е присъща в познанието на природата. В познанието за природата свързаните комплекси се установяват благодарение на образуването на хипотезите, а в психологията именно свързаните комплекси са първоначални и постепенно дадени в преживяването: животът съществува навсякъде само във вид на свързан комплекс. По този начин психологията няма нужна от никакви заместващи понятия, добити чрез заключения, за да установи здрава връзка между главните групи душевни факти. На определеното с вътрешен опит основно причинно разчленяване на цялото тя може да подчини описанието и разчленяването и такива процеси, в които редът от действия, макар и обусловен отвътре, все пак се извършва без съзнаването на действуващите в него причини, както е например при репродукцията или при влиянието, оказвано върху съзнателните процеси от изличилия се от нашето съзнание придобит душевен комплекс. Затова на нея не й е необходимо, когато гради хипотеза относно причината за подобни явления, да я зазижда, така да се каже, във фундамента на психологията. Методът й напълно се различава от методите на физиката или химията. Хипотезата не е нейна неизбежна основа. Затова, дори и обяснителната психология да подчинява явленията от душевния живот на ограничен брой еднозначно определяеми обяснителни елементи с предимно хипотетичен характер, не можем да се съгласим с представителите на назованото течения, които утвърждават, че това е неизбежната съдба на цялата психология, и извеждат това заключение от аналогията с ролята, която хипотезите имат в познанието за природата. От друга страна, в областта на психологията хипотезите изобщо не притежават полезността, която имат в естественото познание. В областта на душевния живот фактите не могат да достигнат степента на точна определеност, необходима за проверка на теорията чрез сравняване на произтичащите от нея изводи с тези факти. Така нито в един пункт, който има решаващо значение, не е постигнато изключване на други хипотези и оправдаване на оставащата хипотеза. В граничещите области на природата и душевния живот експериментът и количественото определение се оказват също толкова полезни за образуването на хипотезите, колкото и при познанието на природата. А в централните области на психологията подобно явление не се наблюдава. В частност имащият решаващо значение за конструктивната психология въпрос за причинните отношения, обуславящи както влиянието, оказвано върху съзнателните процеси от придобитите душевни комплекси, така и възпроизвеждането-, не се е приближил все още нито на сантиметър до своето разрешаване въпреки всички старания. Колкото и разнообразно да може да се комбинират хипотезите и после с еднакъв успех или неуспех от тях да се извеждат големи, решаващи душевни факти като самосъзнание, логически процес и неговата очевидност, съвест и други подобни. Привържениците на подобна хипотетична връзка притежават изключително остро зрение относно това, което я потвърждава, и са напълно слепи за всичко, което й противоречи. Тук е валидно онова, което Шопенхауер грешно твърди изобщо за хипотезата като такава: подобна хипотеза води в главата, в която е намерила пристанище или, нещо повече, се е зародила, съществувание, сходно с живота на организма, в такъв смисъл, че от външния свят тя възприема само това, което й е полезно или е сродно с нея, а или изблъсква настрани?, или, след като по необходимост го е възприела, изхвърля, всичко чуждо или вредно за нея. Затова подобни връзки на хипотезите в обяснителната психология никога не могат да се извисят до ранга, който заемат естественонаучните теории. Така стигаме до въпроса не може ли чрез друг метод - ще го обозначим като описателен и разчленителен метод - в психологията да се избегне обосноваването на нашето разбиране на целия душевен живот чрез системата от хипотези. Господството на обяснителната или конструктивната психология, оперираща с хипотези по аналогия с познаването на природата, води до последствия, които са изключително вредни за развитието на науките за духа. Позитивните изследователи на тези области сега трябва или да се откажат от каквото и да било психологическо обосноваване, или да се примирят с всички недостатъци на обяснителната психология. В резултат от това съвременната наука се оказва поставена пред дилемата изключително много усилила духа на скептицизма и чисто външната, безплодна емпирика, а също така задълбочила разделянето на живота и знанието: или науките за духа използуват предоставяните от психологията основания и с това придобиват хипотетичен характер, или пък те се опитват да решат задачите си, като се откажат от научно обоснованото и систематизирано виждане на фактите от душевния живот и се опират само на двусмислената и субективна психология от ежедневния живот. Но в първия случай обяснителната психология предава своя напълно хипотетичен характер също така на теорията за познанието и науките за духа. Теорията на познанието и науките за духа могат да бъдат съпоставени в смисъла на необходимост от психологическо обосноваване независимо от значителните разлики в необходимите обем и дълбочина на това обосноваване. Вярно е, че в редица науки теорията на познанието заема напълно различно място, отколкото науките за духа. На нея по никакъв начин не може да й бъде предпоставена психологията. Въпреки това и за нея, макар и в друга форма, съществува същата дилема. Може ли тя да бъде поставена независимо от психологическите предпоставки” И ако не, то какви биха били последствията от нейното обосноваване на обяснителната психология? Защото теорията на познанието е възникнала от потребността да се обезпечи сред океана от метафизични колебания късче твърда земя, общозначимо познание, независимо от размерите на това островче: а при назованите условия тя би станала неустойчива и хипотетична, - тя сама би премахнала възможността да достигне целта си. Така за теорията на познанието съществува същата дилема, както и за науките за духа. Науките за духа търсят точно такова твърдо, общозначимо обоснование за понятията и положенията, с които са принудени да оперират. Те изпитват твърде разбираемо отвращение от философските конструкции, подложено на спор и следователно внасящо този спор в областта на емпиричните анализи и сравнения. Точно поради това сега толкова широко е разпространен стремежът на юриспруденцията, политическата икономия и теологията напълно да изключат психологическото обосноваване. Всяка от тях се опитва от емпиричното съединение на фактите и правилата или нормите в собствената си област да установи такава връзка, чийто анализ би дал някои общи елементарни понятия и положения, способни да легнат в основата на съответната наука за духа. Взимайки под внимание състоянието на обяснителната психология, те не могат да постъпят по друг начин, тъй като искат да избегнат дълбочините и водовъртежите на обяснителната психология. Но страхувайки се от Харибда на философските водовъртежи, те се озовават върху канарата на Сцила, в дадения случай - безплодната емпирика. Не е нужно специално да доказваме, че обяснителната психология, доколкото може да се основава само на хипотези, неспособни да се издигнат до степен на убедителна и изключваща всички останали хипотези теория, задължително трябва да предаде недостоверния си характер на опитните науки за духа, опитващи се да се опрат на нея. А това, че всяка обяснителна психология има нужда от подобни хипотези за своето обосноваване, именно ще образува един от главните предмети на нашето разсъждение. Но сега трябва да покажем, че всеки опит да се създаде опитна наука за духа без психологията също по никакъв начин не може да доведе до положителни резултати. Емпириката, отказваща се да обоснове извършващото се в областта на духа с разбираемите връзки от духовния живот, по необходимост е безплодна. Това може да бъде доказано с всяка наука за духа. Всяка от тях изисква психологически познания. Така например всеки анализ на факт от религията води до понятията: чувство, воля, зависимост, свобода, мотив, които могат да бъдат разяснени изключително в психологическа връзка. Тук се налага да имаме работа с определени комплекси от душевния живот, тъй като в него се заражда и се укрепва съзнаването на божеството. Но тези комплекси се обуславят от общата планомерна връзка на душевния живот и са разбираеми само от тази връзка. Юриспруденцията изследва понятия като норма, закон, вменяемост, т.е. психологическите връзки, изискващи психологически анализ. Тя е в състояние да изобрази връзката, в която възниква чувството на правото, или връзката, в която действително се проявяват целите в правото и отделните воли се подчиняват на закона без ясно разбиране на планомерната връзка във всеки душевен живот. Науките за държавата, познаващи външната организация на обществото, намират във всяко свързващо обществото отношение психически факти на общуване, владичество и зависимост. Тези факти изискват психологически анализ. Историята и теорията на литературата и изкуствата навсякъде се сблъскват със сложни естетически основни настроения на прекрасното, възвишеното, хумористичното или смешното, които остават тъмни и мъртви представи за историка на литературата без психологически анализ. Той не може да разбере поета без знание за процеса на въображението. Действително е така и никакво разграничаване по специалности не може тук да направи нищо: както културните системи - стопанство, право, религия, изкуство и наука - и както външната организация на обществото в съюзите на семейството, общината, църквата, държавата, са възникнали от живата връзка на човешката душа, така те не могат в края на краищата да бъдат разбрани по друг начин, освен от същия източник. Психическите факти образуват тяхната най-важна съставна част и затова те не могат да бъдат разгледани без психически анализ. Те съдържат връзката в себе си, защото душевният живот е връзката. Именно затова познаването им навсякъде се обуславя от разбирането на вътрешната свързаност в нас самите. Те именно затова успяват да възникнат в качеството на сила, господствуваща над отделната личност, защото в душевния живот съществуват известно еднообразие и планомерност, допускащи възможността за еднакъв порядък за много жизнени единства.[1] И както развитието на отделните науки за духа е свързано с разработката на психологията, така и съединяването им в едно цяло е невъзможно без разбирането на душевната връзка, в която те са съединени. Извън психологическата връзка, в която се коренят техните отношения, науките за духа са агрегат, връзка, но не система. Каквато и груба представа за тяхната връзка помежду им да вземем, тя почива на някаква груба представа за връзките на душевните явления. Връзките, в които стопанството, правото, религията, изкуството, знанието се намират както помежду си, така и с външната организация на човешкото общество, могат да станат понятни само на почвата на единообразен, обхващащ ги душевен комплекс, от който те са възникнали редом един до друг и по силата на който съществуват във всяко психическо жизнено единство, без взаимно да се смесват и без да се разрушават взаимно. Същото затруднение тегне и над теорията на познанието. Школата, която се отличава с острия ум на своите представители, изисква пълна независимост на теорията на познанието от психологията. Тя утвърждава, че в Кантовата критика на разума това отделяне на теорията на познанията от психологията е проведено по принцип с особен метод.Именно този метод тя иска да развие. Както й се струва, в това се крие бъдещето на теорията на познанието. Но е напълно очевидно, че духовните факти, съставляващи материала на теорията на познанието, не могат да бъдат свързани помежду си по друг начин, освен на фона на някаква представа за душевна връзка. Никаква магия на трансценденталния метод не може да направи възможно онова, което само по себе си е невъзможно. Никакво заклинание от школата на Кант тук няма да помогне. Привидната възможност да се направи това в края на краищата се свежда до това, че гносеологът разполага с тази връзка в собственото си живо съзнание и я пренася оттам в теорията си. Той я предполага. Той я използува. Но не я контролира. Затова тук неизбежно се поставят взети от съвременния кръг думи и мисли, тълкуванията на тази връзка в психологическите понятия. Така излиза, че основните понятия на критиката на разума на Кант изцяло принадлежат към определена психологическа школа. Съвременното на Кант класифициращо учение за способностите довежда до резки обособления, до разграничаващи прегради в неговата критика на разума. Щя поясня това с препратка към неговите разграничения на въззрението и мисленето или съдържанието и формата на познание. И двете обособявания, проведени толкова рязко, както е при Кант, разкъсват живата връзка. На нито едно от откритията си Кант не е придавал толкова голямо значение, колкото на рязкото обособяване на природата и принципите въззрение и мислене. Но в това, което той нарича въззрение, навсякъде участвуват мислителни или еквивалентни на тях актове. Такива са например различаването, измерването на степените, отъждествяването, съединяването и разделянето. Затова тук работата се свежда само до различни степени в действието на едни и същи процеси. Същите елементарни процеси на асоциацията, възпроизвеждането, сравнението, различаването, измерването на степените, разделянето, отдалечаването на едно и отделянето на друго, на което почива абстракцията, процеси, които после господствуват и в нашето дискурсивно мислене, оказват своето въздействие върху развитието на нашите възприятия, възпроизведени образи, геометрични фигури, фантастични представи на фантазията. Тези процеси са едно обширно и безкрайно плодородно поле на безсловесното мислене. Формалните категории се абстрахират от подобни първични логически функции. Затова на Кант не му е било необходимо да извежда тези категории от дискурсивното мислене. Всяко дискурсивно мислене може да бъде изобразено като по-висока степен на тези безсловесни мислителни процеси. Точно така сега вече не можем изцяло да запазим проведеното в системата на Кант разделяне на съдържанието и формата на познанието. Вътрешните съотношения, навсякъде съществуващи между многообразие от усещания като съдържание на нашето познание и форма, в която възприемаме това съдържание, са доста по-важни от това разделяне. Ние възприемаме едновременно различаващите се един от друг звуци и ги обединяваме в съзнанието си, не разбираме тяхната даденост един извън друг като даденост от един ред. Обратно, ние можем да възприемем множеството от осезателни или зрителни усещания само редоположено. Дори не сме в състояние да си представим два цвята заедно или едновременно по друг начин освен редом един с друг. Не е ли очевидно, че в тази необходимост да ги възприемаме редоположено има роля природата на зрителните впечатления и осезателните усещания. Не е ли доста вероятно, че тук природата на съдържанието на усещането обуславя формата на неговия синтез? До каква степен Кантовото учение за формата и съдържанието на познанието има нужда да бъде допълнено се вижда също така и от следното: многообразието на усещанията, като чисто съдържание, на всяка крачка включва в себе си различия, макар и например в степените и отношенията между цветовете. Тези различия и степени обаче съществуват само за обединяващото ги съзнание; затова формата трябва да бъде налице, за да може да има съдържание, както, разбира се, трябва да има съдържание, за да се появи форма. Би било напълно непонятно по какъв начин психическите елементи на съдържанието биха се свързали отвън чрез връзката на обединяващото съзнание?[2] Така и в областта на теорията на познанието може да се избегне произволното и случайното въвеждане на психологическите възгледи само чрез съзнателното и научно въвеждане в нея на основа във вид на ясно разбиране на душевната връзка. Освобождаването от случайните влияния на погрешните психологически теории в гносеологията ще бъде възможно само когато на нейно разположение бъдат предоставени значими положения за връзката в душевния живот. Разбира се, би било невъзможно като основа да се предпостави на теорията на познанието завършената система на описателната психология. Но, от друга страна, теорията на познанието без предпоставки е илюзия. Засега отношението между психологията и теорията на познанието може да се представи по начина, изложен по-долу. Точно както теорията на познанието черпи общозначими и достоверни положения от останалите научни дисциплини, тя би могла да заимствува от описателната и анализираща психология сумата положения, потребни й и не подлежащи на никакви съмнения. Умело сплетената от самата себе си логическа паяжина, носеща се свободно в празното пространство - нима тя е по-достоверна и по-здрава от теорията на познанието, ползуваща от общовалидни и категорични положения, изведени от проверените вече въззрения на отделните отрасли на науката може ли да се посочи някоя теория на познанието, която да не е правила тихомълком или открито такива заимствувания? Въпрос може да възникне само по отношение на това дали наистина заимствуваните положения са издържали изпитанието в смисъла на общозадължителната и най-строга очевидност, като, разбира се, подобна проверка трябва да придобие смисъл и оправдание за своята употреба отново в основите на теорията на познанието, които се свеждат в крайна сметка до вътрешния опит. Само единствено за това би могло сега да стане дума и при допускането на психологическите положения. Въпросът се свежда единствено до това могат ли положения от подобен род да бъдат добити без помощта на психологията, базираща се на хипотезите. Но отношението на психологията към теорията на познанието се различава от отношението към нея на останалите науки, дори на предпоставените й от Кант: математика, математическо естествознание и логика. Душевната връзка е подпочвеният слой на процеса на познание и затова процесът на познанието може да се изучава само в тази душевна връзка и да се определя само по неговото състояние. Но ние видяхме вече методичното предимство на психологията в това, че душевната връзка й е дадена непосредствено, живо, във вид на преживявана действителност. Преживяването на връзката е в основата на всяко постигане на фактите от духовен, исторически и обществен порядък, в повече или по-малко изяснен, разчленен и изследван вид. Историята на науките за духа се основава именно на такава преживявана връзка и тя постепенно я довежда до по-ясно съзнание. Изхождайки оттук може да се реши проблемът за отношението между теорията на познанието и психологията. Основата на теорията на познанието се съдържа в живото съзнание и общозначимото описание на тази душевна връзка. Теорията на познанието не се нуждае от завършена психология,, но въпреки това всяка завършена психология е само научно осъществяване на това, което съставлява и подпочвата на теорията на познанието. Теорията на познанието е психология в движение и при това движение, насочено към определена цел. Нейна основа е самосъзнанието, обхващащо цялата наличност на душевния живот в неизопачен вид: общозначимост, истинност, действителност осмислено се определят само от тази наличност. Да направим равносметка. Всичко, което би могло да се изисква от психологията и което е ядрото на свойствения за нея метод, по еднакъв начин ни води в една и съща посока. От всички изложени по-горе затруднения може да ни избави само развитието на науката, която аз, за разлика от обяснителната и конструктивната психология, бих предложил да наричаме описателна и разчленяваща. Под описателна психология разбирам изобразяването на единообразно проявяващите се във всеки развит човешки душевен живот съставни части и връзки, обединяващи се в единна връзка, която не се създава и не се извежда, а се преживява. Така този род психология представлява описание и анализ на връзката, която ни е дадена изначално и винаги във вид на самия живот. Тя изобразява тази връзка на вътрешния живот известен род типичен човек. Тя използува всяко спомагателно средство за решаването на своята задача. Но значението й в скалата на науките се основава именно на факта, че всяка връзка, към която тя се обръща, може да бъде еднозначно удостоверена с вътрешно възприятие и всяка такава връзка може да бъде показана като член на обемащата я от своя страна по-широка връзка, която не се извежда чрез умозаключение, а е изначално дадена. Това, което обозначавам с името описателна и разчленяваща психология, трябва да отговаря на още едно изискване, произтичащо от потребностите на науките да духа и от ръководствата, които те дават на живота. Еднаквостите, съставляващи главния предмет на психологията на нашия век, се отнасят до формите на вътрешния процес. Могъщата по своето съдържание действителност на душевния живот излиза извън пределите на тази психология. В творбите на поетите, в размислите за живота, изказани от велики писатели като Сенека, Марк Аврелий, Августин Блажени, Макиавели, Монтен, Паскал се съдържа такова разбиране на човека в цялата му действителност, че всяка обяснителна психология остава далеч назад. Но в цялата рефлектираща литература, стремяща се да обхване в пълен обем действителността на човека, досега заедно с превъзходството по отношение на съдържанието се проявява неспособността към систематично изложение и изображение. Някои отделни съображения ни поразяват направо в сърцето. Изглежда, точно в тях са скрити дълбините на самия живот. Но щом се опитаме да ги приведем в ясна връзка, установяваме тяхната несъстоятелност в това отношение. Напълно различна от такива размисли е мъдростта на поетите, която ни говори за хората и за живота само с образите и гласовете на съдбата, само понякога осветявани като с мълния от рефлексията. Но и тази мъдрост не съдържа в себе си осезаемата обща връзка на душевния живот. От всички страни ни се налага да слушаме, че у Лир, Хамлет и Макбет е скрита повече психология, отколкото във всички учебници по психология, взети заедно. Но ако тези фантастични поклонници на изкуството някога биха могли да ни разкрият тайната, съдържаща се в тези произведения по психология! Ако под психология се разбира изображението на планомерната връзка на душевния живот, то в произведенията на поетите няма никаква психология; няма я дори в скрит вид и по никакъв начин оттам не е възможно да се извлече такова учение за съгласуваностите на душевните процеси. Затова пък в начина, по който великите писатели и поети подхождат към човешкия живот, се намира обилна храна и задача за психологията. Тук именно е налице интуитивното разбиране на цялата връзка, до която по своя път психологията, обобщавайки и абстрахирайки, също така трябва да се доближи. Не можем да не желаем появата на психология, способна да улови в мрежата на своите описания онова, което се съдържа в произведенията на поетите и писателите повече, отколкото в днешните учения за душата, появата на такава психология, която би могла да направи пригодни за човешкото знание, привеждайки ги в общозначима връзка, именно онези мисли, които у Августин, Паскал и Лихтенберг правят толкова