Образователен портал,теми,реферати,лекции

Четвърта глава

Описателна и разчленяваща психология

 

Ние сме придобили понятието на описателната и разчленяващата психология от самата природа на нашите душевни преживявания, от потребността от непредубедено и неизопачено разбиране на душевния ни живот, а също и от връзката на науките за духа помежду им и от функцията на психологията в тяхната среда. Именно затова и свойствата на такава психология трябва да бъдат изведени от същите мотиви, особено от задачата й вътре в споменатата връзка на науките за духа и от обзора на средствата за решаване на тази задача. Тук изискванията са двояки. Цялата действителна пълнота на душевния живот трябва да подлежи на изложение, а по възможност и на анализ, и както описанието, така и анализът трябва да притежават най-голяма постижима степен на достоверност. В тази връзка най-важно е да се дадат в сравнително по-тесните рамки на познанието достоверни сведения, а не да се изприказват куп предположения по повод науките за духа. Ако това е задачата на психологията по отношение на науките за духа, тя не може да бъде решена чрез изграждането на хипотетични елементи на обяснение. Психологическите факти са ни дадени толкова многозначно, че с прийомите на конструктивната психология, с които се запознахме в предишната глава, може да бъде построена една лишена от противоречие логическа връзка на психологическата система, изходяща от напълно различни предположения. Конструктивният метод изобщо не може да даде категоричен превес на една от съперничещите си в днешната психология партии. Тогава по какъв начин може да се намери метод, който да може да реши задачата, поставена пред психологията от науките за духа? Психологията трябва да тръгне по път, обратен на пътя, по който са поели представителите на конструктивния метод. Нейният ход трябва да бъде аналитичен, а не да построява. Тя трябва да изхожда от развития душевен живот, а не да го извежда от елементарните процеси. Разбира се, синтезът и анализът, заедно с включените в тях дедукция и индукция, не могат да бъдат разединени и в пределите на психологията. Както прекрасно го е казал Гьоте, в жизнения процес на познанието те се обуславят взаимно така, както вдишването и издишването. Като разложа възприятието и спомена на техните фактори, аз проверявам значението на достигнатите от мен резултати с това, че пускам в ход връзката на тези фактори, като, разбира се, задачата не може да бъде решена изцяло, защото макар и да съм способен да различавам факторите в живия процес, не мога от техните връзки да съставя живота. Но тук става въпрос само за това, че движението на такава психология трябва да бъде изключително описателно и разчленяващо, независимо дали за този метод са необходими синтетически мислителни актове. На това съответствува и друга основна методическа черта на тази психология. Неин предмет трябва да бъде развитият човек и пълнотата на готовия душевен живот. Последният трябва да бъде разбран, описан и анализиран в цялата му цялост. Как е възможно това и какъв е точният смисъл, в който тук се мислят описателният и чисто аналитическият способ, как частите на един и същ психологически метод се противопоставят на обяснителния метод в психологията? В началото на настоящото изследване беше посочено, че общите методи на човешкото знание приемат особен характер в различните области; и че предимно особената природа на нашия опит за душевните явления придава особени свойства на познаването на връзката на този опит и че по този начин общите методи придобиват в тази област по-точни определения. В дадения случай това се проявява в методическите операции на описание и анализ, обяснение и образуване на хипотези. Ние познаваме отвън предметите на природата с помощта на нашите сетива. Колкото и да ги разчленяваме или разлагаме, не можем по този начин да проникнем до техните последни съставни части. Ние добавяме този род елементи в допълнение към опита. Освен това и самите външни усещания, разглеждани от гледна точка на тяхното физиологическо действие, никога не ни дават единството на обекта. Това единство също така съществува за нас само благодарение на произлизащия отвътре синтез на сетивните дразнения. Това положение би останало правилно тори и ако разглеждаме разлагането на цялостното възприятие на усещания и техните синтези само като евристически прийом. Дори и при това да поставяме предметите в съотношение на причина и следствие, в сетивните впечатления се съдържа само условието, съдържащо се в планомерното следване, докато причинната връзка сама възниква от произлизащия в нас синтез. И обосноваността на това положение не зависи от това дали този синтез се внася от интелекта или пък (както имал възможност да посоча това в една по-ранна статия[6]) в отношението на причина и следствие се съдържа само дериват от живата реакция на волята, подлагаща се на натиска на друга воля, т.е. в основата на това отношение лежи първичен и конституитивен елемент, а живата реакция после интелектуално се тълкува само в отвлеченото мислене. Следователно както и да разбираме възникването на предметните представи и техните причинни отношения, във всеки случай в сетивните дразнения, в тяхното съвместно съществуване и последователност не се съдържа нищо от връзката, която е присъща за предметите и техните причинни отношения. Колко различно ни е даден душевният живот! Противоположно на външното възприятие вътрешното почива върху прякото долавяне, на преживяването, то е дадено непосредствено. Тук в усещането или в чувството на удоволствие, което го съпровожда, ни е дадено нещо неделимо и просто. Независимо как е възникнало усещането за виолетов цвят, то, разглеждано като вътрешно явление, е единно и неделимо. Когато извършваме някакъв мислителен акт, различимото в него множество вътрешни факти същевременно е събрано в неделимото единство на една функция, в резултат на което във вътрешния опит се появява нещо ново, което в природата няма никаква аналогия. Ако вземем под внимание и тъждествеността, свързваща няколко едновременно извършващи се вътрешни процеса и последователност, която свежда тези процеси към единството на живота, тук още по-удивително се проявява даденото във вътрешния опит като преживяване, което няма изобщо никаква аналогия в природата. Така ние постоянно преживяваме вътре в нас съединенията, връзките, докато под сетивните възбуди трябва да подлагаме връзката и съединението. Никога не можем да направим ясно за разсъдъка това, което преживяваме по такъв начин. Тъждествеността, свързваща едновременността и последователността в отделните жизнени процеси, разкрива пред лицето на разсъдъка противоречията, посочени още от Хербарт. Известна по-широка връзка преживяваме, когато например у нас от дадените предпоставки възниква заключение: в такъв случай пред нас е връзката, която води от причините към действията, тази връзка също така произлиза отвътре, дадена е в преживяването като реалност. Така концентрираме понятията на единство в многообразието, на частите в цялото, причинните отношения и с тяхна помощ после разбираме природата, прилагайки спрямо нея тези концепции при определени условия на съгласувано съвместно съществуване и последователност. Ние преживяваме само откъслечно тази връзка вътре в нас; ту тук, ту там върху нея пада лъч светлина, когато тя стига до съзнанието; защото психичната сила в резултат на нейната важна особеност довежда до съзнанието винаги само ограничен брой членове на вътрешната връзка. Но ние непрестанно осъзнаваме такива съединения. Въпреки цялата неизмерима изменчивост на съдържанията на съзнанието винаги се повтарят едни и същи съединения и по този начин постепенно се оформя достатъчно ясният им облик. Точно така все по-ясно, по-отчетливо и по-вярно става съзнаването на това как тези синтези влизат в по-обширни съединения и в края на краищата образуват единна връзка. Ако някой член редовно извиква след себе си друг член или една група членове извиква друга, ако след това в другите повторни случаи първият член извиква след себе си трети, или втората група членове извиква трета, ако същото продължи и при четвъртия и петия член, то от това трябва да се образува с общозадължителна достоверност съзнание на връзката между всички тези членове, а също така съзнаване на връзката между цели групи членове. Подобно на това в други случаи отделяме чрез внимателно съсредоточаване на наблюдателната дейност един-единствен процес от целия техен хаос и се стремим да го закрепим, за по-точно постигане, в продължително възприятие или спомен. В бързото, твърде бързото протичане на вътрешните процеси отделяме един от тях, изолираме го и го издигаме до засилено възприемане. В тази отделяща дейност е дадено условието за по-нататъшното протичане на абстракцията. Само чрез абстракцията е възможно да отделим функцията, начина на съединяване от конкретната връзка. И само чрез обобщаването установяваме постоянно повтарящата се форма на функцията или постоянството на определена градация на сетивните дразнения, скалата на интензивност на усещанията или чувствата, известна на всички ни. Във всички тези логически актове се съдържат също така актовете на различаване, приравняване, установяване на степени на различие. От посочените логически действия необходимо произлизат и актовете на деление и обозначаване, в последния от които се съдържа зародишът на определението. Дори бих си позволил да кажа, че елементарните логически операции, избухващи при впечатленията и преживяванията, най-добре се постигат именно от вътрешния опит. Различаването, приравняването, определянето на степени на различие, съединяването, разделянето, абстрахирането, свързването в едно цяло на няколко комплекса, отделянето на съгласуваност от много факти - ето колко процеса се съдържат във всяко вътрешно възприятие или се появяват от съвместното съществуване на такива. Оттук произтича интелектуалността на вътрешното възприятие като първа особеност на постигане на вътрешните състояния, обуславящо психологическото изследване. Вътрешното възприятие, подобно на външното, се извършва посредством сътрудничеството на елементарните логически процеси. И именно чрез вътрешното възприятие особено ясно се вижда до каква степен елементарните логически процеси са неотделими от разбирането на самите съставни части. Оттук получаваме и втората особеност на разбирането на душевните състояния. Това разбиране възниква от преживяването и е свързано неразделно с него. В преживяването си взаимодействуват процесите на цялата душевна нагласа?. В него е дадена връзката, докато усещанията доставят само многообразието на единичностите. Отделният процес се поддържа в преживяването чрез всичката цялостност на душевния живот и връзката, в която той се намира в самия себе си и с целия душевен живот, принадлежи на непосредствения опит. Това определя също така природата на разбиране на нас самите и на другите. Ние обясняваме чрез чисто интелектуалните процеси, но разбираме чрез взаимодействието в разбирането на всички душевни сили. И при това в разбирането ние изхождаме от връзката на цялото, дадено на нас живите, за да направим от него разбираемо за себе си единичното и отделното. Именно това, че ние живеем в съзнаването на връзката на цялото, ни дава възможност да разберем отделното положение, отделния жест и отделното действие. За всяко психологическо мислене е присъща тази основна черта - че разбирането на цялото прави възможно и определя изтълкуването на единичното. Изобразяващата конструкция на общата човешка природа в психологията също така трябва да се придържа към този първичен начин на разбиране, ако иска да остане здрава, жизнеспособна, отразяваща живота и плодотворна за разбирането на живота. изпитаната връзка на душевния живот трябва да остане здрава, преживяна и непосредствено достоверна основа на психологията, колкото и далеч да е проникнала също така в експерименталното единично изследване. След като по този начин достоверността в психологическия метод е основана на пълната реалност на всеки обект, на непосредственото даденост на вътрешна връзка в него, тя се засилва в резултат на по-нататъшната особеност на вътрешния опит. Отделните душевни процеси у нас, съединенията на душевните факти, които възприемаме вътрешно, се проявяват у нас с различно съзнаване на ценността им за цялото на нашата жизнена връзка. Така същественото се отделя от несъщественото при най-вътрешното разбиране. За това свое действие психологическата абстракция, отделяща връзката на живота, притежава ръководна нишка за това непосредствено съзнаване на ценността на отделните функции за цялото, докато познаването на природата не притежава подобна пътеводна нишка. От гореказаното следва по-нататъшната основна черта на психологическото изследване, а именно тази, че това изследване се израства от самото преживяване и трябва непрестанно да запазва в него здрави корени, за да бъде здраво и да продължава да расте. Към преживяването се присъединяват прости логически операции, обединяеми в психологическото наблюдение. Те дават възможност наблюдението да се закрепи в описанието, да бъде обозначено с наименование и да му се даде общ обзор чрез класифициране. Психологическото мислене като че ли от само себе си преминава в психологическо изследване. Тук нещата са същите, както са в живите науки за духа. Към юридическото мислене се присъединява науката за правото, към стопанския размисъл и държавното регулиране на стопанските отношения - политическата икономия. Ако обединим всички посочени особености на психологическия метод, въз основа на това ще можем по-подробно да определим понятието на описателната психология и да посочим неговото отношение към понятието на аналитичната психология. В естествените науки открай време съществува противопоставяне на описателния и обяснителния метод. Макар че неговата относителност се проявява все по-ярко в зависимост от развитието на описателните естествени науки, то, както е известно, все още запазва своето значение. Но в психологията понятието на описателната наука придобива доста по-дълбок смисъл от онзи, който тя?има в областта на естествените науки. Още ботаниката, и още повече зоологията изхождат от връзката на функциите, която може да бъде установена само чрез тълкуването на физическите факти по аналогия с психологическите факти. А в психологията тази връзка на функциите е дадена отвътре в преживяването. Всяко отделно психологическо познание е само разчленяване на тази връзка. Така тук непосредствено и обективно е дадена здрава структура и затова в тази област описанието почива на несъмнена и общовалидна основа. Откриваме тази връзка не чрез добавянето й към отделните членове, а обратно, психологическото мислене разчленява и различава, изхождайки от дадената връзка. В услуга на тази описателна дейност се намират логическите операции сравнение, различаване, измерване на степените, разделяне и свързване, абстракция, съединяване на частите в цялото, извеждане на съгласувани отношения от единични случаи, разчленяване на единични процеси, класифициране. Всички тези действия като че ли се съдържат в метода на наблюдението. Така душевният живот се концентрира като връзка на функциите, обединяваща съставните си части, и едновременно с това от своя страна състояща се от особен род отделни връзки, от които всяка съдържа нови задачи за психологията. Тези задачи могат да бъдат решени само чрез разчленяване - описателната психология трябва да бъде в същото време и аналитична. Под анализ навсякъде разбираме разчленяване на дадената сложна действителност. Посредством анализа се отделят съставните части, които в действителността са свързани помежду си. Намираните по този начин съставни части са твърде разнообразни. Логикът анализира заключението, като го разчленява на две съждения и дадените в тях три понятия. Химикът анализира тялото, като отделя посредством опита съдържащите се в него веществени елементи един от друг. По коренно различен начин анализира физикът, който в закономерните форми на движения отделя съставните части на акустичното или оптическото явление. Но колкото и да са различни тези процеси, окончателната цел на всеки анализ е намирането на реални фактори чрез разлагането на действителността и навсякъде експериментът и индукцията са само спомагателни средства на анализа. Взетият в този общ аспект аналитичен метод е присъщ както на науките за духа, така и на естествените науки. Но този метод придобива различни форми в зависимост от областите на неговото прилагане. Още в обичайното разбиране на душевния живот с разбирането на връзката навсякъде от само себе си е свързано различаването, отделянето, разчленяването. Цялата широка и дълбочина на разбирането на душевния живот на човека почива върху установяващата отношение дейност. От своя страна различаването, отделянето и анализът придават яснота и определеност на това разбиране. А когато психологическото мислене в своето естествено протичане, без прекъсвания, без вклиняващи се хипотези, преминава в психологическа наука, това дава на анализа в дадена област огромна изгода. В живата цялост на съзнанието, във връзката на неговата функция, във възстановената чрез абстракцията картина на общозадължителните форми и съединения на тази връзка анализът намира опора за всички свои операции. Всяка задача, която анализът си поставя, и всяко понятие, което образува, се обуславят от тази връзка и си намират място в нея. По този начин анализът тук се извършва чрез отнасянето на процесите на разчленяване, с чиято помощ трябва да бъде разяснен отделният член на душевната връзка, към цялата тази връзка. В анализа винаги се съдържа нещо от живия, художествен процес на разбирането. От тук произтича възможността за съществуването на психологията, която, изхождайки от общозначимо улавяната връзка на душевния живот, анализира отделните членове на тази връзка, с цялата й достъпна дълбочина описва и изследва съставните й части и свързващите ги функции, но не се ангажира с конструирането на цялата причинна връзка на психичните процеси. Все пак душевният живот не може да бъде компилиран от съставни части, не може да бъде конструиран чрез събиране и присмехът на Фауст над Вагнер, който по химически път създава хомункулус, е пряко насочен към такъв род опити. Описателната и разчленяващата психология завършва с хипотези, докато обяснителната започна от тях. Възможността за такава описателна и разчленяваща психология се основава именно на това, че подобна общозадължителна, закономерна, обхващаща целия душевен живот връзка е възможна за нас без прилагане на необходимия в обяснителните естествени науки конструктивен метод. И би било изобщо невъзможно да се направи научно изобразяване на душевния живот, ако не се прибегне до познание на неговата връзка. Именно тук е неговата сила, че може да признае границите, временни или постоянни, на нашето познание, като не винаги има предвид вътрешната връзка. Тя може да приеме хипотезите, до които стига обяснителната психология относно отделните групи явления; но предвид на това, че тя ги измерва спрямо фактите и определя степента на тяхната правдоподобност, без да ги използува като конструктивни моменти, приемането им от нея не намалява собствената й общовалидност.В края на краищата тя може да подложи на обсъждане и синтезиращите хипотези на обяснителната психология, но при това тя трябва да признае цялата им проблематичност. Нещо повече, тя е длъжна да изясни невъзможността на това, че преживяванията навсякъде са били издигнати до равнището на понятия. Принципът, който съвременната философия, продължавайки делото на Кант в самата област на опита, трябва да изведе на преден план, гласи, че не само концепцията на трансцендентните понятия води до антиномии, а по-скоро последните произтичат от работата на човешкото мислене над опита, който не е напълно разтворим във формата на понятието, че следователно в областта на познанието на самата дадена в опита действителност се съдържат иманентни антиномии. Преди да преминем към по-подробното разглеждане на трите основни глави, които имат решаващо значение за подобна описателна и аналитическа психология, ще направим нейното разчленяване. Общата част на такава дескриптивна психология описва, дава номенклатурата и по този начин работи над бъдещото съгласуване на психологическата терминология. Още тук тя се нуждае от разчленяване. По-нататъшната задача на общата част е отделянето на структурната връзка в развития душевен живот. Тук анализа преди всичко се сблъсква с нещо като архитектонично разчленяване на готово здание: преди всичко става въпрос не за тухлите, цимента и работната ръка, а за вътрешната връзка на частите. Анализът трябва да намери структурния закон, съгласно който интелектът, животът на подбудите и сетивата и волевите действия се свързват в разчленени цялости на душевния живот. Връзката, отделяна в този структурен закон, е съставена изключително от живи опити над отделните съединения на душевните съставни части. Значението й ни е дадено по най-убедителен начин във вътрешния опит, според който характерът на занимаващата ни връзка ни се представя едновременно като телеологически и каузален. Една от следващите глави ще бъде посветена на изобразяването на тази структурна връзка. От телеологическия характер на тази връзка произтича друг основен закон на душевния живот, който действува като че ли по посока на дължината, а именно законът за развитието. Ако в душевната структура и в нейните движещи сили не се наблюдаваше целесъобразност и връзка по признака за ценност, движеща я в определена посока, протичането на живота нямаше да бъде развитие. Именно затова развитието на човека също толкова слабо може да бъде изведено от Шопенхауеровата сляпа воля, както и от атомистичната игра на единичните психични сили в системите на последователите на Хербарт и материалистите. При човека това развитие има тенденция да доведе до здрава връзка на душевния живот, съгласувана с неговите жизнени условия. Всички процеси на душевния живот действуват у нас съвместно за постигането на такъв род връзка - нещо като душевен облик; защото различаването и разделянето също така създават отношение и с това служат на съединението. Формулите на трансценденталната философия относно природата на нашата способност за синтезиране са само отвлечени и неподходящи изрази за тези свойства на душевния ни живот, създаващи в творческата работа както облика, така и развитието му. В учението си за процеса на диференциране и интеграция Херберт Спенсър правилно излага някои черти на това развитие. В една от следващите глави ще се запознаем с това до каква степен тези идеи са съединими с теориите на германската спекулативна школа и до колко е възможно научното учение за развитието на човека. Третото общо съотношение се състои в смяната на състоянията и във въздействието на придобитата връзка на душевния живот върху отделния акт на съзнанието. Едва след като бъде разбрано това широко отношение, според което всеки отделен акт на съзнанието е обусловен в своето възникване и характер от цялата придобита душевна връзка, можем да открием истинските отношения между учението за теснотата на съзнанието, единството му и различията в нашите вътрешни състояния. Благодарение на проникването в това отношение свободната жизненост на душевния живот може да бъде разкрита аналитично. В центъра на придобитата душевна връзка се намира винаги будното снопче от подбуди и усещания. То предизвиква интереса ни към ново впечатление, предизвиква представа и придава определена посока на волята. Интересът преминава в процес на внимание?. Обаче усилената възбуда на съзнанието, представляваща същността на такова внимание, съществува не в абстракцията, а се състои от процеси, които оформят възприятието, формират целта или идеала и всичко това става винаги в живото, като че ли вибрираща връзка с цялата придобита структура на душевния живот. Всичко тук е живот. В моя по-ранен труд за поетиката аз показах несъстоятелността на учението за мъртвото възпроизвеждане на образите и изясних, че един и същ образ на спомена толкова малко, при новите условия, може да намери достъп до душата, колкото един и същ лист може да се върне върху клона на дървото следващата година. Същото положение беше обосновано в последно време от Джеймс с поразителна сила на реализъм, характерна за неговото вътрешно възприятие. Това вътрешно, във висша степен всеобемно отношение, в което отделните процеси в съзнанието изпитват въздействие от страна на придобитата връзка на душевния живот, или поне се обуславят от нея, се намира във вътрешна връзка със структурния закон на душевния живот. То зависи от действеността на тази структура, то се проявява само във връзка с развитата диференциация на структурата, благодарение на която възприятието, споменът, вниманието, непроизволните процеси и господствуващата над тях воля могат да бъдат отделени едно от друго. Централната сила на нашите възбуди и усещания, отношението им към външните дразнения от една страна, и към волевите действия - от друга, обуславят разпределянето на състоянията на съзнанието, възпроизвеждането на представите и въздействието на придобитата връзка на представите върху съзнателните процеси. Оттук отношенията на въздействие вървят към възникването на интереса, вниманието, засилената възбуда на съзнанието, което после съществува в постигащите процеси. Чрез борбата на подбудите те преминават после към възбуждането на практическия интерес; това възбуждане от своя страна предизвиква повишаване и съсредоточаване на енергията на съзнанието, изразяваща се после в процесите на практическата постановка на въпросите, избора и предпочитанието. Ако по този начин състоянията на разпределяне на съзнанието и процесите на въздействие на придобитата душевна връзка върху образуването на съзнателните актове зависят от живите отношения, произтичащи от структурата на душевния живот, то те все пак образуват връзка, която може да бъде отделена чрез абстракцията. Тази връзка се разкрива пред вътрешния опит не по начина, по който го прави връзката на структурата. Защото нейните членове и взаимодействието между тях се намират извън пределите на ясното съзнание, или, което е същото, извън пределите на вътрешното възприятие.Ние не знаем нищо за природата на възпроизводимата следа; как бихме могли да знаем нещо за това как се извършва възпроизвеждането й? Или как връзката на подобни следи започва да определя съзнателния процес? Радостното упование на изключителното действие на развитите асоциативни отношения при всяко навлизане на представата в съзнанието също така би трябвало да отпадне под натиска на точната критика. Кой би могъл да отрече, или да докаже, че е възможно и свободно изплуване на представата без каквато и да е помощ на асоциацията? Кой би могъл да се реши да изясни всички случаи, които са пример за такова непосредствено възпроизвеждане, по любимия тържествуващ способ на привържениците на асоциативната психология - чрез позоваване на скритото посредствуващо звено? Но кой от друга страна ще се реши да отричате на такова? Или кой би могъл да се усъмни във възникването на посредствуващи възпроизведения, които не са основани на предварително установена връзка на представите? Нещата стоят така; тук, когато ни напусне вътрешният опит, психологията би трябвало засега да се стреми само да даде точни описания, да отдели една от друга формите на възпроизвеждане, а възможните хипотези да въвежда само в най-скромни размери. И както всяко понятие за природата на факта, способен да окаже действие и да бъде възпроизведен, но възникващо безсъзнателно, като всяко съждение за това дали такъв факт се отнася към психическата, физическата или психофизическата област, е хипотеза, както като всяко понятие за възникването на възпроизвеждането е само хипотеза и единствено хипотеза и всяка мисъл за начина на въздействие на придобитата връзка на подобни факти върху съзнателните представи е въпреки това изключително хипотеза. Тези хипотези са всъщност основата на обяснителната психология от момента, в който английско-френската школа започва да приема свойствата на нервната система за реална обяснителна причина на това действие, а Лайбниц в своите "малки представи” им противопоставя друга основа за обяснение. Тъй като ясното каузално познание на душевния живот е било невъзможно без познаването на съществуващите в него причинни отношения, конструктивният дух на ХVII столетие, развил двете главни хипотези, овладява психологията. Но тези хипотези са подложени на неразрешими засега хипотези. За първата от хипотезите взаимодействието между съзнателното и безсъзнателното е непонятно. Тя не може да си изясни разликата между душевните процеси, съпровождани от съзнанието, и процесите, където това съпровождане липсва. Безсъзнателните представи на другите хипотези са просто думи, в които се съдържа трансцендентен на опита проблем на безсъзнателното психично, но които не дават нищо за решаването на този проблем; именно в тази област, където теории от всякакъв род са били безразборно създавани, е важно днес да се осъществи преди всичко описание на разнообразните форми, в които безсъзнателната връзка действува на съзнателните актове. Всички анекдоти, преминаващи от една психология в друга, трябва да бъдат подложени на сериозна критика. Същевременно именно тези процеси трябва да станат достъпни за експеримента. навсякъде става въпрос за опита и за взаимодействието на безсъзнателното и съзнателното, а не на телесното и душевното, в пределите на това взаимодействие става въпрос само за описанието на неговите отделни форми. При това трябва напълно да се въздържаме от разглеждане на безсъзнателните представи, физиологичните следи без еквиваленти и навсякъде трябва да се има предвид отношението на живата структурна връзка към тези каузални отношения. Тогава ще се види до каква степен в тази област са недостатъчни отвлечените представи за механическата връзка. И в другите науки, както е например в политическата икономия, са се опитвали отначало на дедуцират от малко на брой предпоставки и са образували толкова гладки механически връзки; такъв е бил и психологическият механизъм на Хербарт; но след като е станало ясно, че тези конструкции са прибързани и едностранчиви, в психологията, както и в политическата икономика, се установява принципът, по силата на който е необходимо преди всичко да се съберат фактите и да бъдат варирани, да бъдат разделени основните форми на явленията и да бъдат описани поотделно. След тази обща част следва разчленяване на трите основни връзки, скрепени в структурата на душевния живот. от това в какъв вид са ни дадени тези връзки, произтича ръководната гледна точка за техния анализ. Вече имах случай[7] да се заема с доказателството на това, че придобитата връзка на душевния живот съдържа нещо като правила, от които зависи протичането на отделните душевни процеси. Затова тази връзка е главният предмет на психологическото описание и анализ вътре във всеки от трите основни, свързани в душевна структура членове на душевния живот - интелекта, живота на подбудите и усещанията и волевите действия; тази придобита връзка ни е дадена преди всичко в развития човек, а именно в нас самите. Но предвид на това, че тя попада в съзнанието не като нещо цяло, тя преди всичко е разбираема за нас само опосредствувано в отделните възпроизведени части или в своето действие върху душевните процеси. Затова сравняваме нейните творения, за да я разберем по-пълно и по-дълбоко. От произведенията на гениалните хора можем да изучим енергетичното действие на определени форми на умствената дейност. В езика, в митовете, в религиозните обичаи, нрави, правото и външната организация се проявяват такива резултати от работата на общия дух, в които човешкото съзнание, изразявайки се с езика на Хегел, се е обективирало и по този начин може да бъде подложено на разчленяване. Какво е това човекът може да се разбере не чрез размисъл над самите нас и дори не с помощта на психологични експерименти, а само от историята. Но това разчленяване на произведенията на човешкия дух, стремящо се да проникне във възникването на душевната връзка, в нейните форми и действия, трябва да бъде свързано с анализа на историческите продукти от наблюдението и събирането на всяка уловима част от историческите процеси, в които се образува такъв род връзка. Цялото историческо изучаване на възникването на формите и действията на душевната връзка в човека почива именно на съединяването на двата посочени метода. Още в историческите изменения, извършващи се в резултатите на работата на общия дух, се разкриват такива живи процеси; това става например в промяната на звуците, промяната в значението на думите, в измененията на представите, свързвани с имената на божествените образи. Също така и в биографичните документи, дневниците, писмата може да се открият такива сведения за вътрешни процеси, които хвърлят светлина върху генезиса на определени форми на духовния живот. Така например за да изучим природата на въображението, ние сравняваме показанията на истинските поети за извършващите се в душата им процеси с поетичните произведения. Какъв богат източник за разбиране на загадъчните процеси, от които възниква религиозната връзка, се съдържа в това, което ни е известно за Франциск Асизки, свети Бернард и особено за Лутер! Този анализ на възникването на формите и действието на душевната връзка по неговите главни съставни части започна от прецизно разчленената връзка на възприятията, представите и познанията в развития душевен живот на пълноценния човек. Още Спенсър отбелязва, че анализът се развива най-много в тази област, защото в нея най-лесно се различават продуктите от съставните им части. Зигварт пръв установява в здравата и продължителна връзка на тази област основния предмет на разчленяване на интелекта и едновременно със здравите необикновени негови заслуги за новата обработка на учението за метода трябва да му се признае и това, че той провежда подобно разчленяване спрямо цифрата, времето, пространството и движението (ср. неговата "Логика” II2, 41 ff, II2 187). Според него всяка връзка от подобен род е познаваемо правило, което господствува над прехода на действителното съзнание от един член на друг. ако това правило бъде установено аналитически, не е нужно да се грижим за субективните присъединяващи се явления на отделните действия, разнообразни усещания и подбуди; различията между отделните индивиди отстъпват на заден план; улавят се обективните и непреходните отношения, лежащи в основата на човешкия интелект. Тук е постоянният фон, по който се плъзга и блуждае изменчивата светлина на мигновеното съзнание. Тук са продължителните правила, които управляват в крайния резултат със случайната игра на асоциациите. Така тук се разкрива широко поле за достоверно аналитично познание на душевния живот на човека. Плодотворността на този анализ на нашия интелект за науките за духа може най-добре от всичко да бъде изяснена чрез примера на педагогиката. Всеки знае каква революция предизвиква Песталоци с въвеждането на своята система за нагледно обучение. Това, което Песталоци постига чрез интуицията на гения, може да бъде обяснено с помощта на аналитичната психология. Той тръгва от придобитата, оформила се връзка на душевния живот и я разчленява на отделни връзки, образуващи фона на всички съзнателни процеси. В играта на отделните душевни процеси тя улавя действието на тези връзки във вид на основни правила, от които навсякъде зависят единичните прояви на тази игра. И по този начин тя познава смисъла на гениалната педагогика на Песталоци в това, че творческата, формираща сила на човека се обуславя от правилното развитие на такива връзки. Това велико положение на педагогиката произтича от по-общото учение за природата на придобитата връзка на душевния живот, нейната природа, състояща се в това да бъде пр