Образователен портал,теми,реферати,лекции

(1) Ел. издание: Левинас – Как да мислим HUMANITAS на HOMO HUMANUS. Превод Мария Димитрова. www.litclub.com
(2) Същности, Мартин Хайдегер, София 1993, издателство ГАЛ-ИКО, Превод от немски Димитър Денков и Христо Тодоров, стр.51, теза

Независимостта му, обаче е временна или по-скоро прикрита. Взаимодействието на всекидевния свят с всички специализирани светове е неизбежно, то може да бъде отложено във времето, но не и избегнато.
Първопричината, за което, е Човекът. Той е свързващото звено, посредством неговата научна изобретателност или поведенческа и ментална специфика, повлияващо всяка реалностна ктегория. Той не може да живее изолиран, така както последствията от неговите действия или бездействия не могат да бъдат затворени само в един отделно изолиран свят. Всекидневието разпростира границите си извън пределите на привидното. То взаимства, макар и непряко с всички останяли светове, защото те поотделно влияят върху човешката същност, а тя от своя страна е ядрото на всекидневния свят.
Всички сме взаимно ангажирани, със своята и тази на Другия, типизация. Така както аз съм отговорен в определената ми роля, така разчитам до крайна предвидимост и на действията на другите, яваващи се рефлексия на тяхната типизация. Отношението към себе си и към останалите е в зависимост от социалните роли, към които всички се идентифицираме. Успехът е главна ценност във всекидневието. Критерии за успеваемост е нормата, наложена от обществената ценност. Пропорционална на спазването на тази норма и стереотипсност, е и възможността за успех. Когато се появи противопоставяне на тези установени норми на поведение, от страна на представители на обществото, настъпва криза на част от обществената стратификация. Явяването на опонентна гледна точка изисква умения, за да може да бъде избегнат обществения упрек. Откъсвайки се от порядъчността, се поема риск към позицията на константна струкрура, функция в системата на обичайното всекидневие. Това извежда опонента като обект на разглеждане и съответно критикуване. За да се отстои правилността на изявената различност, трябва да се демонстрира много по-добра готовност, за справяне със ситуативността, от типичната. Поведението, вписващо се в стандартизираната обществена нагласа ни анонимизира.Анонимизирането с средство за защита, но и едновременно с това, ограничение за изразяване на идентичността. Това води до неудовлетвореност. Не винаги типизацията, отредена ни от обществото, съвпада с исканата от нас. Хармония със самия себе си, човек постига тогава когато отредената му социална роля съвпада с неговата същностна такава.
Настоящата битийна ситуативност разглежда именно такъв тип криза. Разклащат се устоите на установени норми, ценности и смисли. Свободното изразяване на различността, неангажирано по никакъв начин с общественото му възприемане, очертава характера на модерността. Традиционния обществен модел се стреми към повтрорение, към здравомислие. Основата на кртитериите за успеваемост са крайно променени. Установеността отстъпва място на импровизираната различност.
Наивността е друг момент, очертаващ всекидневния свят. Както в по-горното изложение, говорихме за социалния опит, предаващ ни се още от момента на нашето раждане, така в същност този опит, емпирично погледнато не се осъзнава като такъв. Осъзнатостта се прехвърля върху наученото, пренебрегвайки се в повечето случай процеса и "учителите”. Основната заангажираност на нашата психика се нарича "тема ” на вниманието, останалото е второстепенно. Този обект на внимание се типизира и е съпроводен от мотивацията на индивида. Наблюдава се тематична релевантност –активатор на действията са мисли, чувства и желания. Дейността и разумът винаги са целенасочени. Различността в ситуациите, може да доведе до различна социална интерпретация на един и същ обект, изхождайки от променената субектна мотивация. Това явление е наречено интерпретационна значимост. Същинската мотивационна релевантност, Алфред Шютц, разграничава в "за да” – мотиви, засягащи бъдещи мисловни проекции и намерения и "защото” – мотиви, касаещи осъщественото действие, в миналото. Тези мотиви са типизирани и субективни. Цялата тази систематичност се аксиологизира, ако съществува релевантността на Другия (3). Връзката с другия може да бъде осъществена чрез множество комуникативни вариации. Вербалната е една от тях, но не единствената. Действието, като отговор, би могло да бъде също толкова значимо и определящо.
В контекста на наивността на всекидневното знание, трябва да заключим, че не изначалната, реалната същност на предмета или субекта оказва влияние, а личностната социална интерпретация. Приоритетност има утилитарното им значение . "Всеки ден човек си служи с предмети от обкръжаващата го среда, действува сред тях и върху тях, преодолява съпротивата им или се съобразява с нея, използува ги за постигане на своите цели….Във всекидневието се интересуваме от нещата, доколкото те са средства за постигане на определени цели.”(4). Ценността им е от гледище на нашите дейности с тях. Конкретиката на техните реални характеристики бива абсолютно пренебрегната от нас, частният случай определя и типизацията им.
В хода на тези заключения изниква въпросът, доколко е истинен този свят.Всеки елемент вътре в него има хиляди лица, разгърнати във всичките си значения, спрямо това кой ги разглежда. Относителността му е категорична. Тази върховна реалност успява да обхване, в множествеността на своето многообразие, милиони страни на една реалност. И всяка от тези страни е по своему истинна. Двуичност се разглежда дори в конкретиката на едно единствено действие във всекидневието. Ако лицето А, извърши действие C, което е насочено към лицето В, то "за да” мотивът на А, ще е А1, а неговият "защото” мотив ще е А2. В голяма част от случайте обаче за лицето В, "защото мотивите” няма да съвпаднат с А2. Тогава вариантите са няколко. Първо лицето А, може да има мотиви, които да перифразира целево и да замени истинността им с псевдо такава. Друга възможност е различната интерпретация за ситуацията от В, допускаща безкраен субективизъм. Тук моралът има за цел да послужи като върховен ориентир в иначе неопределената конкретика. А общуването да запази статуса си на ейдосна проекция във всеки един свят и реалност. То осъществява възможността за самопреценка и преценка към Другия. Аз и Другия се допускат като категории само в ситуация на общуване, макар и то да бъде непряко. Двуполюсен е резултатът върху личностнтните специфики на Човекът във всекидневния свят. От една страна унифицирането му с обществените норми и ценности, му задават сигурност, вписвайки се безапелационно в тях. От друга страна те са крайно ограничаващи, "затварящи” го вътре в тях.

(3)Лекции, Социална философия, Мария Димитрова
(4) Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.10

Състоянието, в което Човек започва да намира ограничения в този свят, е начало на процеса на релативизация. Началото, на този процес, обикновено се свързва с настъпил проблем, чието решение не може да се осъществи посредством "работещите” успешно до този момент типизации. Смисловите категории, с които са се възприемали до този момент обекти и хора, са видозменени. Константните форми на поведение, които са бивали следвани до този момент успешно, претърпяват крах. По този начин се разклаща постоянността на системата, в която се осъществява всичко това. От тук като следствие се губи заявената твърдо функция в същата тази работеща, до този момент, система. Последиците са и морални, тъй като асоциативната представа за тази неуспеваемост се свързва и снастоящата възприемчивост. Крайността на този свят проличава именно в този момент, тук се усеща и разликата от света, който е бил възприеман като даденост.Трябва да обърнем внимание на мащабите на тази проблематичност. Всекидневието, включва в себе си ежедневно посрещане на проблеми. Тяхното разрешаване утвърждава, често пъти, типизациите и устоите на света на всекидневието. Защото се намира решение именно, посредством възможностите на този свят. Но когато тази проблематичност, надхвърли границите на нормалния човешки потенциал за справяне, вътре, в този свят, тогава естествено възниква процес на анализ на настоящето. Възниква криза на всекидневието, която винаги е и "криза на моралния ред” (5). Разпадането на обичайността на всекидневието води до съмнение, липса на предвидимост в Другия и в действителността. Ограничената представа води до болезнен сблъсък с реалната многостраност, многоликост на реалиите на възприятията на Другия.Това първично провокира страх. Промяната на условията в житейската ситуация се припокриват и с дефиницията за стресова ситуация. И усилията на Човек в такава обстановка, често са насочени, не към опит за възприемане на новата гледна точка, а към стремеж тя да се пречупи и вкара в представата за старата такава. Ако е успешна тази "операция”, всекидневието намира отново равновесна точка и ритъмът се възстановява. Разрушаването на всекидневието е следствие от липсата на предвидимост спрямо Другия. В кризата на всекидневното мислене не могат да бъдат предвидени нито действията на Другия нито последиците от нашите действия спрямо него. Липсва доверие в собствената представа за нещата, както и ориентир за реалността. Основна характеристика на Човекът е да проектира своите действия с помощта на представата и въображението. А ползата от тази възможност е предвидимостта и подготовката за предстоящото. Но когато не знаем какво ще е то…не е ли това и криза в емоциите, в нагласите…в душите ни.Не е ли страх! Не възниква ли въпросът, ако всичко , в което съм вярвал, изчезва така мигновенно, не съм ли застрашен да загубя и себе си…та нали съм се типизирал спрямо нормите, които сега са разрушени, несигурни, неадекватни…това не се ли съотнася и към моята същност или поне нагласа…и тя ли е толкова утопична…
А подходил с недоверие към собствената си същност, Човек губи и това за цялостта на всичко останало. Кризата е дълбока, разностранна и пагубна. Това разклаща основите на световъзприятието.

(5)Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.23

Ползата от тази ситуация е, наличната вече друга гледна точка, възможността да се прозре, че единственият белег, по който е съдено за нещата до този момент, не е единствената "част” на тези неща.Осъзнаването че те, по своя собствена същност, не са само такива, каквито са бивали възприемани до сега, от тази единствена гледна точка. Това, което е определяно като цялост на всичко, сега се разгръща само като една малка част от тази истинна цялост.Защото опитът е извел друго следствие от "него” . Очакванията се разминават със случващото се. Абсолютизмът е заменен от множеството на възможностите, дори на непредвидимостта.
Догматичната нагласа, възприемаща всекидневния свят, създава догматизъм и в начина на възприемане на всичко "ново.” Стандартизираните становища и типизации се стремят да унифицират всичко непознато.Идеята за различност се преформира във стремеж към пригодяване на всяка новост към разбиранията, критериите, схемите и на старите, познати устои на всекидневието. Наследеният ни социален опит действа именно в тази насока. Според общоприетото схващене за всяко конкретно нещо, "различността” се пригодява като като подобие на вече познаваемото.Но допустимити разлики в тази "уеднаквеност” не са много големи. Стремежът към сигурност, инстинктивно затвърждава този процес. Предвидимостта в възможна в ситуация на вече установена познатост – това е и целта на всекидневието. Да може да предвижда, да простира представите си и да реализира действията си по подобие на очакванията. Когато разликата между първоначалната идеята и тази на реалното й осъществяване, позволява запазването на типизираните ни позиции във всекидневния свят, тогава равновесието е съхранено.
Заблудата, в очакванията ни, отново се корени в наивността на нашата ментална ангажираност към света. Така нареченото мислене както обикновено, според Шютц, продължава толкова, колкото някои основни настройки не се превърнат в неистинни.Промяната във възприемането на ключови гледни точки, съвпада с моментът, в който "мисленето както обикновено” престава да се реализира в своята наивност.Тезите, които го съставляват, същото това мислене, са априорно приети, и несъзнателно затвърдени, в хода на опитността. Първата несъзнателна настройка на Човекът, в света на всекидневието, е недопускането на промяна в него. Очакваните събития са обвързани с контекста на миналото ни.Очакваните проблеми също произхожда от опита, тъй като въображението ни е "инструмент” на паметта, Човекът пресъздава ментални проекции, на база на своя опит. Така той остава неподготвен на необичайността на тази реалност, мислейки, че проблематичността ще се сведе до неговите "житейски компетенции” и опит. Друг момент, очертаващ функционалността на съзнанието в реалността на всекидневието е приемането за достатъчно общото знание за събитията.Общо от гледна точка на вече установено, от социалния опит и прието като даденост, твърдение. Ползвано не само в личния житейски механизъм, а и в този на всички останали.Той емпирично е установен като „работещ”, в хода на историята. Не се разбира смисъла на тази приложна схема, а смисъла е основна предпоставка за предвиждане на резултата. Когато това предвиждане е коренно различно от реалното последствие, Човекът се обърква в тази ситуативност. Заблудата, че авторитетът на ползвания опит, не трябва да се разбира, а безусловно да се приема е първопричината за последвалите морални неуспехи.Ползвания опит не се разбира, а се прилага като логоритъм, независимо от обективизма на ситуацията. По този начин ситуативния модел е лишен от креативност, а човекът показва своята неадаптивност.Липсва ефективно и адекватно пречупване на методите , които се прилагат в ситуацията. „Смята се още, че за да се използува това познание, не е необходимо непременно да се разбира неговият произход и да се вниква в значението му ”(6) . Това е в ощръб и на историчността,настоящето не се интересува от произхода, от възникването, от началото, от миналото си. Ако не се вникне в първопричината, в значението, не се разбира и правилността на приложението й.Не може да построиш каменна къща, ако мислиш, че има подходящи основи, но не знаеш, че те са дървени…
Изходът от подобна наивна и несъобразена, дори непремислена, форма на поведение, спомага кризата на всекидневието да добие мащаби, които да изкоренят „старият механизъм” на мислене. Вярванията във всекидневието са унифицирани, те са конкретни, разграничаващи правилността от неправилността,но те не изхождат от личностното становище на емпиричността, а от това на всеобщото.Всекидневието изключва съществуването на друга гледна точка, изключва по-скоро нейната правилност, изхождайки от различността. Всвкидневния свят, създава нагласа в Човека, която да отстоява вярата във външния свят и неговите обекти. Онова, което бива отстранявано по най-спонтанния начин е именно съмнението, че внедрените и познати гледни точки не са единствените. Отхвърля се съмнението, че обекта, който се възприема от гледна точка на характеристиките, от които се извлича полза, не са единствените му присъщи такива. Те са компонент от неговата цялост, но за конкретното гледище и светоусещане този компонент завършва и изпълва цялостта на обекта. Той се явява достатъчен, за да го комплицира напълно. Отговорър на тази константна гледна точка се крие само и единсвено в догматичното мислене във всекидневието.Предполага се съществуване, само на нещо, което вече е познато на менталността и опитността.А опитът често се взема впредвид, не само като лично преживяване, а като онаследяване на социалния смисъл, изобщо. Онаследяването се осъществява във всяка една структура на социума. Най-голям принос има семейната среда, но важна роля заема и обществената. Това е така, защото в идеята на всекидневието, критерийте, които се изграждат като личностни, всъщност са приложени дословно и взети на готово от обществено установена схема.Изходната ситуация можем да я щрихираме и по следния начин: общество→ семейство→индивид. В индивида се наслояват семейните устои, които са извзети от тези на обществената установеност. Посоката на движение на идейността и смисъла е една. От общото към частното. Дедуктивният принцип е незаменим, не би било възможно часното да се наложи над общото, просто защото сиситемата на всекидневието, естествено отхвърля несвойствените за нея поведенчески структури и мисловни нагласи.
Елементът на съмнение присъства в света на всекидневието, но социалната система функционира така, че да отстрани това съмнение. Странно, но същата тази система, която е породила ситуация, в която има обект на съмнение, трябва да възвърне сама устоите си като отстрани това съмнение. Отстраняването би могло да се осъществи, отново в забллудената догматичност на всекидневието.

(6)Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.26

Ако се съмняваме в конкретен обект, то първопричина (като че ли и единсвена причина) би се явила неговата типизация или принадлежност. Въпросът, които центрира оборването на съмнението, е дали правилно сме определили конкретни обект, дали е реална неговата принадлежност към типологията, която сме му преписали.Всекидневието , в рамките на своя естествен ритъм, никога не задава въпросът, правилна ли е типологията като цялостна същност, съмнението, разглежда единствено правилността на принадлежността, а не типологията, по която се формират типизациите.Всяко съмнение е отричане на положение, което преди тов а е било смятано за вярно(7). Благодарение на милсленето на всекидневието, всеки може лесно да разграничи кое би могло да подлежи на съмнени и кое не. Категоричните типизации, натоварени с абсолютния смисъл на установеното мислене, предполагат обозримост на обектите, които биват разглеждани, в хода на социаното развитие.Всеки има ясна представа за всичко, защото тя е монолитна, не допуска в себе си многообразието на различните алтернативи. Всекидневната представа задава ясно и категорично всяка една характеристика или норма.Тя се превръща в безусловна, а ако се породи съмнение в тази позиция, то отговор ще се търси, не в начина по който сме изградили критериите си за остойностяване или определяне, а в отредената й категория.
Опитът, обаче, довежда до неочакваност и представя ситуация, в която „стандартите„ са различни. Познатите догматики, сякаш са изпразнени от смисъл, утилитарност, няма в нито една очаквана типизация, появява се коренно различна битийна ситуативност. Алтернатива в, онова което е работило успешно до този момент, не се открива.Опитът ни е неприложим.В границите на тази ситуация, съмнението, вече обхваща не само въпросът за принадлежността на обекта към определена типология, а поставя под въпрос самата типология. А този превратен момент е катастрофален за догматичното мислене на всекидневието. До този момент не е имало и секунда време, отделено за размишления върху същността на типологията, която сега е подложена на съмнение. Обратимостта в менталната нагласа, е разтърсваща. Самия размисъл, за липсата на всякакъв такъв, във всичко градено до този момент, осъзнаването на инертността, която е била движеща сила, осъзнаването на липсата на осъзнатост водят до крах на всекидневното мислене, на мисленето както обикновено. Във всекидневието кризата идва, когато не само се подложи на съмнение конкретна типология, а когато съмнението обхване цялостта на всички такива. В този момент всичко се видиозменя. Света, Личността, Другия, границите на тяхната определеност и конкретност се размиват. Те вече се осъзнават като неистинни. Схемата, която беше валидна във всекидневния свят, вече излежда по различен начин. В тази нова ситуация обмяната е взаимна: индивид-общество. Реалативността на мисленето преобръща коренно тази зависимост. Общоприетостта, действаща до този момент безотказно, вече е нефункционална, не можеща да раязреши настъпилата проблематика. Загубата на стабилност в основите на разбиранията за светя се преливат и в тези на частното. Сега нещата са тотално преобърнати.

(7)Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.27

Дедуктивния принцип на всекидневието сега е заменен от Индукцията. Сега частния пит, частната ситуация са епицентъра на събитията. Чувството, което съпътства случващото се, е непредвидимост, колебливост както в собствените настройки и вярвания така и в тези на Другия. ”Всичко започва, но именно само започва, с опровергаването на очакванията ни при срещата с някакво нетипично, странно за нас събитие”(8). Този превратен момент, застига мисълта на всекидневната догматика и сякаш я разтърсва из основи. Крайната различност на случващото се посява множество въпроси, отговорите на които не могат да бъдат намерени във всекидневните представи. Така се формира нова мотивационна релевантност. Необичайното събитие , приковава вниманието ни, защото досега възприемания като „безпрецедентен” опит не ни е подготвил за това. Мисълта не е допускала възможност, в която настоящите категории и типологии да не могат да обяснят реалността. Преставаме да вярваме, защото не сме очаквали „непозната” ситуация. „Непозната” не в ограничения смисъл на личностния опит, а в този на универсума. Мислено е преди това, че опитът (наследен от социума) ни е достатъчен за бъдещите ситуативности. Но катастрофалността идва от факта, че проекциите на паметта, под формата на въображението и догматиката на всекидневието, не позволяват да се предвиди различността, от познатото до тук. Така чувството за сигурност преживява краха, на своята същност именно поради непознатостта на новото светоусещане. Това мащабно разтърсване би могло да се „побере ” в границите на една не до там колосална битийна ситуативност.
Новият ментален план и светоусещане е налице. Анализа на всекидневието е прекъснал неговата проявеност. Защото щом се зададе въпросът, касаещ правилността на всекидневната реалия, то тогава в нея настъпва криза. Настъпва промяна – коренна, която заменя старата нагласа с нова. Осъзната е възможността за непредвидимост, приета е и тази за различност. Схемата е променена, но начина по, който ще се ползва новата, е същия – догматичен. Новата гледна точка изгражда мисловна нагласа към реалност, която е неопределена до някъде, но и ограничена, отново само и единствено от човешката нагласа. Неопределеността й се разгръща в множеството сиуации, които се предвиждат като допустими, въпреки своята различност и необичайност. Допускат се такива, които опитът не е познавал, но вече опитът е ограничен по- скоро в личния, защото този на обществото е загубил авторитета си. Ограниченията на ситуацията са заложени в едностранната настройка, която вече е ангажирана с очакване и допускане на подобна ситуация отново и отново. Схемата е различна, но начина, покойто се прилага е същият. Сега на преден план са нови феномени – тези на относителността (9). Те залагат на догматиката на непредвидеността, за разлика от тази на всекидневито, където основа беше обичайното. Но настройката за очакване на вече случилото се, не се откъсва от човешката представа. Кръгът отново се затваря в своята повтаряемост.

(8)Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.28
(9)Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.29

Сега отнносителността е постулат. Парадоксът е, че релативизмът изключва догматиката, а съмнението като абсолют е именно догматика. Категоричността, че всичко е „некатегорично” е взаимно изключващо се твърдение. Именно това изразява „променената схема”.Изводите по-горе ни доведоха до заключение, че всяка една кризисна ситуация, по своему, ангажира и морала като категория. Липсата на вяра и допускане на съмнение във всяко нещо, разклащат общочовешките константи. Относителността , ако бива разлеждана, в своята всеобхватност, то биха били сринати основни Човешки критерии. Човечността изисква умереност, а относителността, не позволява тази умереност да се впише в универсалните начала, в човешките такива.
„ А нали всяко нещо си има своята обратна страна? „ (10) . Всичко претърпява своята обратимост. Всичко се променя, но съществените за „Човешкостта” същности трябва да запазят своята състоятелност. Обратната страна на „всяко нещо си има своята обратна страна „ е именно, че някои неща имат само една форма на измерение, всичко се трансформира, всичко се видоизменя, но за да бъде „добродетелта” – добродетел, тя трябва истинно да се изрази. В обратния случай , тя ще е нещо друго.
Темпоралната зависимост на всекидневието е константна. Идентификацията на миналото с настоящето и бъдещето е почти пълна. Времето във всекидневието е израз на пълна цикличност, повтаряемост. В него се наблюдава възпроизеждане, а не създаване. Човекът с различното, от това съзнание, не се ангажира с времевите категории по този начин. Той предполага различност в своето бъдеще, защото такова е настоящето му, спрямо миналото. Липсва връзката, която сплотява ежедневието. Единство, постоянство и сигурност липсват в така устроения свят. Това води до обърканост.”В стремежа си да определи ситуацията, в която се намира, той е принуден да се обръща отново и отново към миналото си, в което чрез безспирно рефлектиране търси някаква опора. Но на самото минало може да се придаде цялост, завършеност и смисъл, само при съотнасянето му с гледната точка на настоящето” (11). Релативизмът на съзнанието, не дава ясна представа за настоящето. А от тук не може да бъде изведена и сигурността на опитност и универсалност от миналото.Сега е загубена конкретната „роля” , която е изпълнявана във всекидневието. Ясната дефиниция за стойността на собствените и тези на Другия функции и същности, липсват.От действащ, Човекът на релативизираното всекидневие, се е превърнал в наблюдател, в сравняващ. Отношението му с Другия е променено, сега не се взаимодейства, а се съпоставя, съизмерява. Сякаш отпада обществения му социален ангажимент към Другия, само защото се е сблъскал със ситуация, в която не е открил полза от неговата същностна определеност. Релевантността като следствие от това сега сякаш го „освобождава” от взаимство.

(10)Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.30
(11)Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.31

Ако във всекидневието целта на действия, съобразена със обществената й значимост беше приоритет, то сега вниманието е насочено към самото извършване на „задачата”.
Сега Човекът чувства като окови социалната установеност като норма на поведение и ценностна категоризираност. Той се освобождава от тази окованост, в света на релативизма си. Не търси смислова обвързаност в нищо. Освобождава се от предварителна и или подобна на познатото нагласа към предстоящите ситуации. Без да осъзнава, че всъщност по този начин отново типологизира и предвижда.Радикалната различност се осъществява и в търсенето на значенията на нещата.Допреди това неинтересуващият се, приемаше „конструкцията” на нещата, но не търсеше механизма, по които те работят, защото не анализираше. В субективизмът на този анализ, се крият множество личностни светове. Те са различни, но с архетип на едно и също нещо – всекидневието. Защото човекът е социално същество и като такова не може да живее изолирано.
Човекшката природа е в основата на всичко, тя задава въпросите, но и в нея са скрити отговорите. Истинната й същност е, както Гадамер дефинира – субектността „…това което остава непроменено, поддържайки процеса на всички промени” (12). Границите, които Човекът сам задава в своя универсум, са колкото ограничаващи, толкова и свободолюбиви, дори необходими. Защото какъв би трябвало да бъде Човекът, че по своя вътрешна потребност, че да създаде реалност, която е неприсъща за него. Най-Човешката същност, обаче, би могла да се реализира във всяка една реалност, а именно абсолютната ценност към Другия.

(12) Мария Димитрова, Социалността и Справедливостта, София 2009, стр. 63

Ползвана литература.

(3) Ел. издание: Левинас – Как да мислим HUMANITAS на HOMO HUMANUS. Превод Мария Димитрова. www.litclub.com

(4) Същности, Мартин Хайдегер, София 1993, издателство ГАЛ-ИКО, Превод от немски Димитър Денков и Христо Тодоров, стр.51, теза 2

(5) Лекции, Социална философия, Мария Димитрова

(6) Светът на релативизираното съзнание, Мария Димитрова, Университетско издателство "Климент Охридски”, София 1990, стр.10

(7) Пак там, стр. 23
(8) Пак там, стр. 26
(9) Пак там, стр. 27
(10) Пак там, стр. 28
(11) Пак там, стр. 29
(10) Пак там, стр. 30
(11) Пак там, стр. 31

(12) Мария Димитрова, Социалността и Справедливостта, София 2009, стр. 63

СЪДЪРЖАНИЕ НА КУРСОВАТА РАБОТА:

1. Основни характеристики на всекидневния свят. Алфред Шютц. Мария Димитрова

2. Позицията му спрямо алтернативните светове. Алфред Шютц. Мария Димитрова.

3. Човекът в тази реалност.

4. Криза на всекидневието.

Ивета Иванова