Образователен портал,теми,реферати,лекции

Живеем в динамична атмосфера, в свят на непрестанен технически и икономически подем. Съвременната действителност не познава граници и рамки. Усвоявайки различни знания и технологии, завладявайки нови пространства и хоризонти, човечеството се развива с всеки изминал ден. Ала често забравяме, че сме подвластни на едно невидимо тайнство – могъщата сила на Природата.

Тя неизменно присъства в творчеството на Й. Радичков, събуждайки у читателя много размисли за смисъла на Битието. Странната му даровитост – да открива и у най-малките неща и случки скрити прозрения – отличава творбите му.

Много размисли поражда и „Нежната спирала”. За пореден път се сблъскват човекът и природата. Естествената космична връзка между тях е нарушена, появява се усещане за хлад и пустота…

На пръв поглед историята в разказа е твърде обикновена. Мъжете се връщат от лов. Те са тези, които с оръжие в ръка убиват. Ала уловената плячка не им е достатъчна. Поредният куршум се изстрелва към спокойно реещите се в небето птици. Изстрелът прорязва като нож тишината, хармонията е нарушена… Всичко става за няколко секунди. Ятото се разпръсква. Хаос завладява мирозданието. В ужас птиците се извисяват все по-високо и по-високо. Смутен е обаче полетът на едно от тях. Красива и волна, не сторила никому зло, до преди миг чувстваща свободата на необятния простор, тя вече е непоправимо белязана от човешката жестокост и безразсъдство. Отчаяният й опит да не изостава от ятото е напразен. Животът безвъзвратно отлита от нея. Устремът й е прекършен. Последните няколко размаха на крилете й са нейното последно сбогом с безбрежната шир.

Остава й единствено да изпише в снега „нежните” спирали на смъртта. Това е кървавото писмо но загиващата птица. Червеният „тайнопис” е следата, която оставя след себе си, а посланията, съдържащи се във фините капчици кръв, са насочени към цялото човечество. Там, където е заглушено чувството за вина, където нанесеното унищожение е съзнателно търсено – там се вие спиралата, за да събуди човешката съвест.

„ Може би тази фраза съдържа проклятие; може би съдържа някакво завещание към другите птици; а може би е само прост отпечатък на един внезапен финал?” Може би, но няма как да узнаем… Но дали в тези думи не се съдържа нещо повече? Дали отговорът не се крие в нас? Нима пристъпвайки природните закони, унищожавайки това, над което никога няма да имаме власт, ни прави господари на света?! Нима кървавият отпечатък на птицата е нашият трофей за величие?

Едва ли…Понякога, забързани в сивия делник, не осъзнаваме каква вреда нанасяме на заобикалящата ни действителност. Вървейки срещу Природата, всъщност вървим срещу себе си. Нима трябва да видим последиците от своето безумие, така както ловците стоят приковани пред спиралите, изписани с кръв, за да почувстваме онзи студ в душите си и да се замислим.

Не можем да вдъхнем живот на птицата, ала ако успеем да разгадаем нейното писмо, ако успеем да разгадаем тайнствените й знаци, то тогава може би ще възстановим разрушената природна хармония и ще имаме едно по-хубаво бъдеще.

Нежната спирала, начертана от умиращия гълъб, носи идеята, че може да живеем в един по-приветлив свят, че можем да бъдем и по-добри. Просто трябва да надникнем в сърцата си. Отговорът се крие във всеки от нас.