вторник, 17.10.2017
Начало » Файлове » Учебни материали » Есета

Социални и политически конфликти в „Дядо Йоцо гледа” – есе
2011-01-09, 4:33 PM

Свободата е най-прекрасното и възвишено благо, както за отделния човек, така и за държавата." — Сократ

„Човек е свободен само тогава, когато не му се налага да се подчинява на никого, освен на закона" — Имануел Кант

Литературните трудове на Иван Вазов, пропити с безмерна обич и преклонение пред Родината, са се превърнали в символ на българската идентичност във всички нейни измерения. В много от тях обаче с огорчение и тъга писателят отразява кризата на следосвобожденска България – народът не може да свикне с промените, свободата е по-скоро физическа, отколкото духовна, приема се с безразличие и радушност. „Дядо Йоцо гледа” е разказ, въплътил в себе си атмосферата на това време през погледа на един не зрящ старец, който преживял ужаса от робството, е надмогнал мрака на своята слепота, за да види онова, „българското”. Творбата не просто отразява последните години от живота на един страдалец – поставя социални и политически конфликти, поражда въпроси за значимостта на свободата и нейния истински смисъл, и е повод за размисъл дори днес, защото залутани в сивия делник, пропускаме да отдадем внимание на историята и на онези българи, умрели за промяната, предначертавайки нашето бъдеще…

Три са основните черти, чрез които дядо Йоцо разпознава Новото време – околийският началник, представител на администрацията, завърналият се за кратко в селото войник, носещ устрема на новата армия, и железницата – нещо, нечувано до този момент в непристъпните и стръмни усои на Искърският балкан. „Един чудовищен крилат змей, който пуща пламък из устата си, бучи и реве, фучи с невъобразима сила и бързина из планината, разгласявайки силата, славата и напредъка на свободна България.” – това е железницата през погледа на старика, тя е символ на подема, на прехода към свобода. Трепетни са вълненията в душата на дядо Йоцо, неспособен е да види така бленувания нов свят. Турското владичество е белязало трайно съзнанието му, не може изведнъж да се отърси от робската си същност след всичките години на унижение и нищата, а и не може да види промяната: „Анджак сега ми трябваха очите”. Но физическият му недъг не може да спре развълнуваното му въображение – то рисува картина след картина, за да може в последствие да запълни целият пъзел на „възкръснала” България. Неговият мироглед е всеобхватен, простиращ се отвъд родното му място – планината, очертавайки границите на свободната Родина – това е „българското” в сърцето на героя и то е „нещо велико, могъществено,необятно…”. За това дядо Йоцо е така пленен от светлината, която изпълва душата му – той е „по-окат” от всички негови съселяни, усмивката му е чиста и искрена и никой не се осмелява да каже със сарказъм и ирония, че той „гледа”. Макар и илюзорен, неговият космос е по-истински от този на всички онези, които не разбират свободата. Сменянето на институциите не е промяна – свободният свят трябва да олицетворява една по-хуманна действителност.

Патосът в творбата се засилва и от самото място на действието. Родният край на дядо Йоцо не познава освободителните борби, научният и икономически подем, на който се полагат основите в новосъздаденото княжество. Липсват измеренията на понятия като държава и държавност. Възраждането напълно отсъства – помни се само миналото… То е единственото, оставило траен отпечатък в съзнанието на съселяните на героя, а навярно и на още мнозина, живеещи в отдалечените от столицата райони на България. Предисторията е белязана от представата за физическо и духовно поробване: „червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица, една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда…”. Социалният проблем изплува с невъзможността на населението да усети в пълна степен промяната, да се отърси от самосъзнанието на роба и да намери искрата на свободата и просвещението след многовековната тъма и забвение. Дядо Йоцо „вижда” своето „българско” през собствения си мироглед. Родината за него е свещена и щом вече е политически независима тя е прекрасна и бленувано красива, необикновена, притегателна за синовете и дъщерите на отечеството… Сълзите в очите на дядо Йоцо са пропити с безмерна обич – те са сълзи на радост и щастие от дълго мечтаното светло бъдеще.

През погледа на героя, устремен към бъдното, Вазов ни показва и апатията и пренебрежението на повечето българи. Вътрешният плам и жизнерадост на бедния старец са им непознати и чужди. Не могат да разберат смисъла от освобождението, защото в душата си все още са роби. Предстои нова епоха за България, но с горчивина писателят описва действителността, забравила така бързо тътенът от освободителното движение, действителността, която не се вглежда в историята и е незряща за истината, която дядо Йоцо прозира със сърцето си.

Вазов посвещава много свои произведения, засягащи социални и политически противоречия, на темата за духовната слепота на онези българи, загърбили патриотизма и стремежа да тласкат напред родната страна. Като предупреждение и като завет за поколенията и днес звучи „Де е България”. Защото във времена на трудности и изпитания, в каквито живеем, за момент забравяме кои сме и откъде сме тръгнали, накъде отиваме и как да преоткрием Родината, за да я обикнем по-силно, да бъдем достойни нейни чеда и да се грижим за нейния просперитет и социален напредък.

Категория: Есета | Добавено от: gemi | Тагове: Есе за Дядо Йоцо гледа, есе за родината, есе за конфликтите, есе за с, есе за Кант, есе за вазов, Социални и политически конфликти в

Сподели с приятели:
Прегледи: 380 | Сваляне: 0 | Рейтинг: 0.0/0
Брой коментари: 0
Само регистрирани потребители могат да публикуват коментари
[ Регистрация | Вход ]