Образователен портал,теми,реферати,лекции

Има думи, които на всички езици, вървят ръка за ръка и в повечето случаи се използват паралелно. Култура и история са две точно такива понятия. Необходимостта да ги използваме в едно и също изречение, да ги допълваме една с друга се крие във факта, че хората не могат да не отправят поглед назад в миналото, за да търсят корените си, без да се сетят за културното наследство оставено им от техните прадеди. И естествено всеки път, когато говорим за култура, е неизбежно да не се обърнем назад в историята, за да проследим как всъщност се стига да днешните процеси, без да отбележим ролята на случилото се преди десет, сто или хиляда години.
Всеки човек има своя памет, минало, белязано от важни събития изградили го като личност. Тази памет е не само индивидуален белег, но и се гради на не повече от половин век и в по-хубавите случаи от цял век. За човечеството обаче не може да се съди по последните 50 или 100 години. Изграждането му датира от десетки хиляди години, още от създаването на първите скални рисунки. От днешното си положение на наблюдатели ние не можем да не отбележим, да съпоставим или да не сме благодарни за оставеното ни от древните хора. Ние сме тези, които трябва да осъзнаят, че нашият свят не би съществувал такъв какъвто го познаваме, без културните образци на всички хора, от всички епохи преди нас. Процесът на развитие не е едновременен. Той се е градил през всички години, когато хората са създавали, откривали и изобретявали. Ние сме само поредното зрънце в историята, ние сме тези, които трябва да запазим и да развием това наследство. Безумно е да се смята, че ние можем да съществуваме без да познаваме и най-вече уважаваме всичко сътворено преди нас.
Времето, в което ние живеем е времето, което ние познаваме и разбираме. Често сме склонни да пренебрегваме ролята не само близкото минало, но забравяме и да се върнем по-назад, за да намерим обяснение на случващите се днес процеси. Заблуждаваме се, че щом не разбираме езика, обичаите и начина на живот на тези преди нас, не можем или дори не трябва да се сравняваме с тях. И точно тук се крие най-голямата грешка на съвременното, така наречено „модерно общество”. А именно: как можеш да гледаш напред в бъдещето, да кроиш планове и да искаш да създаваш, без да почерпиш опит от оставеното ти наследство. Напълно глупаво е да се смята, че ти поставяш началото, че ти градиш основите на един модерен свят, свят на бъдещето. Целта на всяко поколение от всяка една епоха трябва да е по-скоро да използва всички ресурси, за да развие и доведе света до едно ново и различно съществуване, като го направи достатъчно удобен и лесен за използване от тези, които идват след него. Тук идва и ключовата роля на културата. Тя се явява един вид „инструкции за използване” на света и всичко, което съществува. Тя дава примерите, тя ни показва какво трябва и какво не трябва да правим. Културата използва един лесен и достъпен език, за да обясни какво е направено досега и ако човек е достатъчно широко скроен и готов да отвори очите си, за да почерпи опит от миналите епохи, ще разбере лесно какво трябва да направи от тук нататък.
Този процес на възприемане на културата и проникването й в съвременните динамични слоеве на развитие на обществата, не е нов или уникален процес. Той се повтаря още от ранните години на човешкото развитие. Още при първите сливания на племена и родове се пренасят не само нравите и личностните характеристики на хората, но и техния бит, културата, която е била изградена. Така при сблъсъка на културите, се създава една нова, валидна за следващото поколение. Тя не е задължително синтез между най-добрите характеристики и на двете съставни части, нито между най-лошите. Полученото е по-скоро най-подходящото за развитие, това, което със сигурност ще оцелее и което е най-подходящо за сливане при един евентуален следващ сблъсък. В същността си този процес зависи най-вече от хората и техните необходимости. Както се получава при повечето големи цивилизации от Древността, при сблъсъка или обединяването, дори само там където те имат допирни точки, се получава една размяна и взаимно допълване на ценности. Тук ключова роля играе възприятието на хората, как те приемат новостите и дали са готови да се разделят с някоя своя личностна характеристика, за да направят място на новите си нужди и желания. В случая имат значение и темповете на развитие между отделните културни епохи. Преходът никога не се извършва моментно, а по-скоро постепенно и винаги е съгласуван с характеристиките на предходния етап. Значенията на символите се променят, но винаги носят в себе си интерпретация на първообраза, защото е неизбежно да не създават асоциации с миналото. От своя страна новият смисъл, с който се натоварват знаците е породен най-вече от смяната на ценностите в един народ или едно общество. Следователно тук е моментът да направим извод, че темповете на взаимодействие и развитие на две култури, зависи пряко от темповете, с които обществото приема промените и създава свои нови идеали и необходимости.
Ако трябва да търсим логика и последователност за това, как точно проникват и се разпространяват новите културни идеали в едно общество, трябва да споменем две основни версии, които се използват, за да се обясни кои са по-устойчивите и по-силните културни характеристики, които първи проникват при сблъсъка на едната с другата цивилизация. Едната концепрция твърди, че първи проникват нематериалните ценности, за да направят след това път на своя материален облик. Идеята е, че се заражда първо нуждата, създава се желанието от нови ценности и модели на подръжание. След това е време да се появят и материалните носители на тези идеи, за да оправдаят напълно създалата се необходимост. Другата теория е напълно противоположна. Тя залага на твърдението, че се появяват първо материалните неща, а далеч след тях се поражда и идеята за същинската им роля. Тук принципът е ясен. Хората започват да използват новите предмети, донесени им от непозната и далечна цивилизация. С времето те свикват с тях и по-късно осъзнават ролята, която са изиграли в техният живот.
Освен тези два модела, може да се разгледат още два, които отново представят устойчивостта на новите културни ценности и навлизането им в общество, където са непознати. На първо място стои идеята, че новите ценности и модели зависят най-вече от начина, по който биват внесени и разпространени в един свят. Така например, ако кораб с търговци пристигне на ново място, напълно естествено ще е непознатите там стоки да породят нов вид необходимости, които трябва да задоволят. Ако обаче първите „агенти” на новото място са например монаси, тръгнали да проповядват догмите и своите вярвания, тук вече говорим за пренасяне първо на нематериалните и духовни ценности. Другата идея е свързана не толкова с разликите между две цивилизации, а по-скоро до приликите и допирните им точки. Колкото по-близка и разбираема е една ценност, толкова по-лесно тя ще се разбере и ще се настани трайно в живота на хората. Ако обаче е напълно непозната или е направен опит да се наложи насилствено, тогава процесът на приемане ще бъде много по-труден. Ако трябва да направим частичен извод, може да кажем, че историята познава много примери и много начини, за взаимодействие между напълно различни цивилизации. Процесите зависят както от конкретния случай, така и от времето и причините за сблъсъка. Следва проникването на новото, без значение дали то е материално или нематериално, и създаването на новите идеи, ценности и необходимости.
Ако трябва да определим мястото на културата в развитието на световната история, спокойно можем да кажем, че става дума по-скоро за едновременни и взаимнодопълващи се процеси. Не можем да омаловажим основната роля на културата на тези преди нас. Това означава да отречем напълно съществуването на нашата култура, на нашите ценности и идеали. Ако затворим очите си за постигнатото преди нас, не можем да си позволим да говорим за това, което ние сме направили и развили. Защото без моделът, който ни е оставен, без да видим грешките направени преди нас, без да почерпим от положителния опит, ние не бихме успели да оценим нито техническите достижения на нашето време, нито да твърдим, че уважаваме различните хора, с техните разбирания и вярвания. Културата, развивала се хиляди години е част и от нашия живот, не само безкраен текст в забравена отдавна книга. Ние сме тези, които трябва да съхраним и доразвием символите, да ги приспособим към процесите от нашия живот и да ги предадем в подходящ и разбираем вид на тези, които ще дойдат след нас.

Използвана литература:

Иван Маразов, „Човек, мит, култура”
Е. Михайловска, „Цивилизация и цивилизации”